събота, 28 юли 2012 г.

ПЕПЕЛНА СРЯДА

автор: Томас  Стърнс  Елиът

     1.
Понеже аз не се надявам да се върна тук
Понеже аз не се надявам
Понеже аз не се надявам да се върна
Поревнал дарбата на този или порива на друг
Аз повече не се стремя да се стремя и да постигам
(Защо е нужно старият орел криле да вдига?)
Защо да съжалявам
За свършеното царство на видимия свят?
.
Понеже аз не се надявам да позная пак
Несигурната слава на издигащия час
Понеже аз не мисля
Понеже зная че не ще позная
Единствената истинска преходна власт
Понеже аз не бих могъл да пия
Където клоните разцъфват и потоците текат, тъй като няма нищо пак.
.
Понеже знам че времето е време винаги
И мястото е винаги и само място
И което е реално е реално само в едно време
И на едно място
Аз се радвам че нещата са каквито са
И отхвърлям осветеното лице
И гласа отхвърлям
Понеже аз не се надявам да се върна пак
Следователно се радвам, тъй като трябва да създам
Нещо за което да се радвам
.
И се моля на Бога да има милост към нас
Аз се моля да мога да забравя
Това което твърде много съм обсъждал сам на глас
Твърде много съм обяснявал
Понеже да се върна пак не се надявам
Нека тези думи отговарят
За туй което е направено и да не бъде пак направено
Нека не бъде твърде тежка присъдата над нас
Понеже моите крила сега не са крила за летене
А като веялки с въздуха играят
С въздуха който е пресъхнал и смален
От волята е по-смален и по-пресъхнал е
Научи ни да се стараем и да не се стараем
Научи ни да замлъкваме
.
Моли се за нас грешните сега я в часа на нашата смърт
Моли се за нас сега и е часа на нашата смърт.
     
      2.
Три бели леопарда седнаха под хвойната, госпожо,
В прохладата на тоя ден, добре наситени
С краката ми сърцето моя дроб и туй което е било
В кухата заобленост на моя череп. И ми каза Господ
Тия кости ще оживеят ли? Тия
Кости ще оживеят ли? И туй което е било
В костите (вече изсъхнали) с цвърчене каза:
Заради добрината на тази госпожа.
Заради хубостта й, заради това
Че почита в съзерцание Светата Дева,
Ние греем ярко. И аз който тук съм разчленен
Предлагам на забравата делата си, и любовта предлагам
На пустинното потомство и кратунените плодове.
Това е то, което ще възстанови
Моите вътрешности на очите кордите и несмилаемите части
Които леопардите отказват. Госпожата се е оттеглила
В бяла туника, за съзерцание, във бяла туника.
Нека костената белота бъде изкупена в забравата.
Няма живот в тях. И както съм забравен
И ще бъда забравен, тъй и аз ще забравя
Посветен и съсредоточен в целта. И каза ми Господ
Пророкувай на вятъра, на вятъра само, защото само
Вятърът ще те слуша. И запяха костите с цвърчене
И поели бремето на щурците, казаха
.
Госпожо на мълчанията
Кротка и злочеста
Разкъсана и цялостна
Роза на паметта и
Роза на забравата
Изчерпана и раждаща
Тревожно почиваща
Единствената роза
Е сега Градината
Там свършва всяка любов
Завършва тормозът
На несподелената
И по-големият тормоз
На споделената
Край на безкрайния
Път към никакъв край
Извод от всичко което
Е неизводимо
Говор без слово и
Слово без говор
Милост на Майката
Към тая Градина
В която свършва
Всяка любов
.
Под хвойната пееха костите, разпръснати и греещи,
Доволни сме, че сме разпръснати, не бяхме добри една към други,
Под дървото в прохладата на деня, с благословията на пясъка,
Забравяйки се помежду си и забравяйки себе си, слети
С тишината на пустинята. Ето земята, която
по жребие ще разделяте. И нито делбата, нито единството
Имат значение. Ето земята. Получихме си наследството.

      3.
На първия завой на второто стълбище застанал
Се обърнах и видях надолу
Същия силует на парапета да се вие
Сред спарен въздух, който гние
И да се бори с Дявола на стълбището — той се крие
Под лице на отчаяние или надежда и ни мами.
.
Край втория завой на второто стълбище отминах
И ги оставих да се гърчат долу;
Нямаше лица и стълбището беше тъмно,
Влажно, грапаво, като уста на лигав старец непоправимо,
Или като паст на стара акула, зъбато’ и стръмно.
.
Край първия завой на третото стълбище преминах
Имаше прозорче там изпъкнало като смокиня
А отвъд разцъфналия глог и пасищната сцена
Широкогърба фигура във синьо и зелено
Омагьосваше с прастара флейта майската картина.
Нежна коса се развява, кестенява коса над устата се развява,
Люляк и кестенява коса сред небето;
Лудост, музика на флейта, стъпала и сепвания на ума
по стълбището трето,
Глъхнат, глъхнат; сила, която отвъд надежда и отчаяние достига
По третото стълбище ни издига.
Господи, аз не съм достоен
Господи, аз не съм достоен
но кажи само дума.

     4.
Която преминаваше сред теменуги
Която преминаваше
Сред разни родове зеленина в моравата
В бяло и синьо, в цветовете на Мария,
С думи най-делнични, невинни
В невежество и в знание за злата орисия,
Която идваше сред другите докато те вървяха,
Засилва извори, потоци освежава
Студена прави сухата скала и заздравява пясъка
Със синя ралица, със синия цвят на Мария,
Sovegna Vos
.
Ето годините които крачат помежду, отнасящи
Цигулки и флейти, пресъздаващи
Онази която се движи във времето между съня и пробуждането, носеща
.
Бяла светлина загъната, надиплена край нея, загъната.
Крачат новите години, пресъздаващи
През светъл облак от сълзи, години, пресъздаващи
С нов стих старинната рима. Спасете
Времето. Спасете
На висшия сън видението неразчетено
Докато бисерните еднорози теглят позлатена катафалка.
.
Тихата сестра забулена в бяло и синьо
Сред тисовете, зад градинския бог,
С бездиханна флейта, наведе тя глава, направи само знак без думи
Но извори избликнаха и птиците запяха
Спасете времето, съня спасете
Символ на словото нечуто и непромълвено
Докато вятърът от тиса хиляда шепота отбрули
И след това наше изгнание
     
     5.
Ако изгубеното слово е погубено, ако изреченото слово е обречено
Ако нечуваното и непромълвимото
Слово е непромълвено и нечуто;
Стихнало е словото непромълвено, Словото нечувано,
Словото без слова, Словото във
Света и за света;
И светлината засия в тъмнината и
Срещу Словото нестихващият свят се развихряше
Около центъра на мълчаливото Слово.
Народе мой, какво ти сторих.
Словото къде да се намери? Къде ще проехти,
Ще потрепери? Не тук, понеже не достига тишината
Нито на островите, нито на земята, нито
На континента или сред морето, в пустинята или под дъждовете,
За тях, които бродят в тъмнина, които те избраха и презряха,
Които са разсечени от този меч между сезон и сезон,
между време и време, между
Час и час, дума и дума, сила и сила, за тях, които чакат
В тъмнина? Забулената ни сестра ще се помоли ли
За децата пред вратата
Които не си тръгват, а не знаят да се каят.
Ще се помоли ли за тях, които те избраха и презряха
Народе мой, какво ти сторих.
Забулената ни сестра под тънки стволове
На тисове за тях които я раниха ще се моли ли
За ужасените но пак непримирените
Които утвърждават пред света а се отричат между скалите
В последната пустиня под последните сини скали
Пустинята в градината градината в пустинята
От жажда, плюейки повехналото ябълково семе.
Народе мой.
     6.
Макар че аз не се надявам да се върна тук
Макар че аз не се надявам
Макар че аз не се надявам да се върна
.
Разколебан между провала и изгодата
В краткия преход в който сънищата бродят
В здрача от сънища кръстосван между раждането и смъртта
(Благослови ме отче) въпреки че аз не се стремя да се стремя и да постигам
От широкия прозорец към каменния бряг
Белите платна летят навътре, сред морето се издигат
Непреломени крила

.
И изгубено сърцето се радва и смразява
От изгубения люляк и изгубената ясна морска врява
И слабият дух бърза да въстане
Тъй като наведеният златен жезъл и изгубеното
морско ухание
Бързат да ни донесат обратно
Вика на пъдпъдъка и на дъждосвиреца във вятъра
И сляпото око изнамери
Празни форми между костените бели двери
И ухание възобновява вкуса солен на песъчливата земя
.
Това е времето на напрежение между смъртта и раждането
Мястото на самота където трите съня се кръстосват
Между сини тъжни скали
Но когато гласовете отбрулени от тиса отлетят
Нека другият тис бъде разтърсен и да отговори.
Благословена сестро, свята майко, дух на извора,
дух на
градината,
Не ни оставяй да се мъчим като се надсмиваме
над себе си с измами
Научи ни да се стараем и да не се стараем
Научи ни да мълчим
Дори сред тези скали,
Нашият мир е Неговата воля
И дори сред тези скали
Сестро, майко
Дух на реката, дух на морето,
Не ме оставяй да се мъча разчленен
И нека моите вопли да дойдат при Теб.

Превод от английски: ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ 1993 (Пълни авторски права)

ПОРТРЕТ НА ЕДНА ДАМА

автор: ТОМАС СТЪРНС ЕЛИЪТ 

„Ти си извършил…“
„Прелюбодеяние: но то се случи в друга държава
и освен това момата вече е мъртва“
„Евреинът от Малта“

1.

В мъглите, в пушека на декемврийската предвечер
сами нещата се подреждат —
както ти се струва после —
със думите „за тебе този ден ми е наречен“;
и — в затъмнената й стая — свещи, четири, от восък, четири
светлинни пръстена върху тавана —
като в каменния гроб на Жулиета,
където нещо ще се каже, друго тайна ще остане.
А бяхме слушали най-модния поляк — в косата му
и по пръстите прелюдиите бяха блеснали.
„Този Шопен е толкова интимен, че душата му
трябва да се възкресява само за приятели,
за двама-трима — те не ще посегнат към цветята,
които пипа и оспорва по салоните тълпата.“
Тъй разговорът ни се плъзва лесно
между желания неясни, обуздани съжаления
и през цигулките размити и проточени,
преплита се с корнетите отдалечени
и започва.
„А колко важни са за мен приятелите, ти не знаеш,
и колко, колко рядко, колко странно — изведнъж намираш
в един живот от дреболии и отпадъци до края
(защото аз наистина не го обичам… Сам разбираш!
Ти си наблюдателен!) —
намираш изведнъж приятел, който има тези качества,
който има, но и дава
все тези качества, с които дружба се създава.
Колко важно е на тебе точно да го кажа —
какъв кошмар! — животът без приятелства…“
Но на цигулките между извивките проточени и ариетите
на дрезгави корнети
във моя мозък някакъв там-там започва
нелеп и лично свой прелюд да блъска и да рони —
капризно монотонен, —
който е единствена „фалшива нотка“.
— Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс,
да се порадваме на статуите,
да поговорим за събитията в статиите,
да си сверим часовниците по общинската камбанария.
И да поседнем после, чаша черна бира да изпием.
    2.
Сега, когато люлякът ухае,
тя има ваза с люляк в свойта стая
и докато говори, клонче брули.
„Ах, приятелю, не знаеш, не познаваш
живота, който сам държиш в ръцете си;
(огъва бавно своя люляк)
през твоите пръсти да изтича го оставяш,
а младостта е твърде лоша и безмилостна —
над туй, което не долавя, се надсмива тя!“
Засмивам се и аз, разбира се,
и чая си допивам.
„Но все пак с тези залези априлски — връщат ме назад
в погребания ми живот, Париж през пролетта —
така спокойна се усещам и намирам, че света
е в крайна сметка приказен и млад.“
Гласът отново — упорито несъзвучен — се явява,
подобно грохнала цигулка следобед през август:
„Аз винаги съм сигурна, че ти добре съзнаваш
чувствата ни, винаги съм сигурна, че ми съчувстваш — да,
и над водовъртежите ръка подаваш.
Неуязвим си. Нямаш ахилесова пета.
Ще продължиш по своя път и победител, някой ден
ще кажеш: тук са се проваляли мнозина преди мен.
Но какво, какво ли имам аз, приятелю. — не зная,
какво ли би могъл от мене да получиш?
Само моето приятелство и искрено съчувствие
сега, когато моят път върви към края.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая…“
Аз взимам шапката си: мога ли страхливо да си трая —
как да замажа туй, което тя ми каза?
Всяка сутрин ще ме видите със спортно приложение —
или с комикси на пейката в градината,
втрещен от изумление,
че актриса станала една графиня.
На полски бал; един грък бил заколен.
Поредна банка за фалита си признава.
Аз съм спокоен,
хладнокръвен си оставам,
освен когато улично пиано, механично, уморено,
повтаря градските мелодии познати, овехтели
с дъх на хиацинти из градината,
припомняйки неща, които други хора са желали…
Дали е вярно мойто впечатление?

3.

Октомври е, нощта се спуска; както всякога,
но сега усещайки се малко притеснен,
изкачвам стълбите, посягам към вратата
с чувството, че съм се изкачил на колене.
„И тъй, в чужбина заминаваш; и кога се връщаш?
Но защо ли питам!

Ти едва ли знаеш всъщност,
там ще трябва да изучиш много нещо.“
Усмивката ми пада сред старинни вещи.
Ти едва ли знаеш всъщност,
Потрепва самообладанието ми за малко.
Очаквах го.
„Напоследък все си мисля — жалко —
(но от началото не може да се види края!)
защо не станахме приятели — не зная!“
Чувствам се като човек усмихнат, който се извръща
и изведнъж си вижда отражението в чаша.
Самообладанието ми се стапя; мрак е в къщата.
„Защото всички смятаха, добрите ни приятели,
че чувствата ни ще ни приближат накрая.
За самата мен е непонятно.
Но да се оставим на съдбата.
Ще чакам писмата.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая.“
Всяка променлива форма бих наел,
за да се изразя… да затанцувам танц
като танцуваща мечка,
като маймуна да бърборя, да рева като козел.
Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс.
Е, хубаво, и ако тя умре един следобед,
следобед сив, опушен, вечер жълта, розова;
ако умре и сам с (перото ме остави
и с пушек, който пада откъм покрива;
несигурен за миг,
не знаейки какво да мисля, и дали съзнавам,
дали е мъдро или глупаво, дали е късно или рано…
И тя не би ли имала тогава преднина?
О, ето, тази музика „замира“ с вещина
сега, когато става дума за агония —
и бих ли имал право на ирония?

Превод от английски:
ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ 1993 (Пълни авторски права)

БОСТОНСКИ ВЕЧЕРНИ НОВИНИ,

автор: Томас Стърнс Елиът

Читателите на „Бостонски вечерни новини“
се люлеят с вятъра като узряло жито.
Когато вечерта по улиците плахо се разгаря
и буди лакомия за живот в едни,
а пък на други носи „Бостонски вечерни новини“,
изкачвам стъпалата аз, звъня и се извръщам
уморено, както бихте кимнали за сбогом на Ларошфуко,
ако улицата беше времето, а той — на другия й край,
и казвам: Братовчедке Хариета, ето ти „Бостонски вечерни новини“.

Превод от английски: ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ, 1993 (Пълни авторски права)


ANIMULA

автор: Томас Стърнс Елиът

„От Божията ръка извира простата душа“
към свят обикновен на шум и светлинни
към светлина и мрак, суша и влага, студ и жега;
движи се покрай краката на маси и столове,
става, пада — ненаситна на целувки и игри
тръгва смело после пък се сепва
и се скрива в свивка на ръка или коляно,
нетърпеливо чака да я насърчат да се зарадва
на блясъка и аромата на елхата с коледна премяна
радва се на вятъра, на слънцето и океана
изучава слънчевото зайче върху пода,
елените, които върху подноса от сребро все тичат;
обърква истинско и въображаемо,
захласва се по карти за игра, попове, дами,
по това, което вълшебниците вършат и слугите им изричат.
Тежкото бреме на растящата душа
ден след ден все повече обърква и отрича
седмица след седмица отрича и обърква повече
с императивите на „е“ или „изглежда е“
позволено и непозволено, желание и задръжка.
Болката на всекидневния живот и наркотикът на съня
натикват малката душица под прозореца, върху стелажа
зад Encyclopedia Britanica.
От ръката на времето извира простата душа
плаха и себична, безформена и куца,
неспособна да поеме напред нито да спре
уплашена от топлата реалност, от отреденото добро
отрекла досадното натрапничество на кръвта
сянка на своите сенки, призрак в собствената си тъга,
във прашна стая оставяща разбъркани книжа,
тя заживява след сетното причастие — в оная тишина.
Молете се за Гутериес, жаден за скорости и власт,
молете за Буден, разкъсан на парчета,
за този, който е натрупал сто богатства,
за онзи, който следвал своя път.
Молете за Флорет, под кипарисите от хрътките усмъртен,
молете се за нас сега и във рождения ни час.

Превод от английски: Ани Илков, 1993

четвъртък, 26 юли 2012 г.

сряда, 25 юли 2012 г.

СКЛОНИХ ГЛАВА НА РАМЕНЕТЕ ТИ...

Склоних глава на раменете ти,
и шепнех нежни слова...
Целувах ръцете и устните ти,
и се любувах на очите ти.

Щурците под лунната коприна
свирят нежните си песни.
 

ПРИКАЗКА - ДАМЯН ДАМЯНОВ

Приказка - Дамян Дамянов(subtitles)Tale - Damian Damianov 

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

 

РЪКА ЗА ПРОШКА - ДАМЯН ДАМЯНОВ


Подавам ти я. Ето на - прости!
Протягам ти я за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
но за което аз, уви, не зная.
Виновен съм. За всичко в този свят
единият все в нещо съгрешил е,
единият - все в нещо виноват.
И този тук един съм аз. Прости ми.
Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.
Вместо с любов, с ирония ме плискаш.
И моята протегната ръка
със празното пространство се здрависва.
Добре тогаз. Ще си я прибера.
Ще си я взема, щом не ти е нужна.
Но тази длан, била с теб и добра,
но тази длан, била с теб и нечужда,
един път непоета ли умре,
несрещната един път ли остане,
знай, няма вече никога да спре
и да понечи твоята да хване.
Отблъснеш ли я днес, то утре как
ще хвърлиш мост помежду теб и мене?
Не, не поемай моята ръка,
но да не стане някога така,
че да я търсиш в цялата вселена...

ЩЕ ТИ ГОВОРЯ ЗА ЛЮБОВ


понеделник, 16 юли 2012 г.

ТОЛСТОЙ, ЛИР И ШУТЪТ

Джордж Оруел


Памфлетите на Толстой са най-малко известната част от неговото творчество, а нападките му срещу Шекспир са документ, който не може лесно да се открие, поне в английски превод. Поради това ще бъде полезно, ако първо предам накратко съдържанието му, а след това се заема да го обсъждам. Толстой започва с думите, че през целия му живот Шекспир е пораждал у него „непреодолимо отвращение и скука". Съзнавайки, че цивилизованият свят няма да се съгласи с него, той многократно се е залавял с творбите на Шекспир, като ги е чел и препрочитал на руски, английски и немски; но «неизменно изпитвах все едно и също: отвращение, скука и недоумение". И ето че на седемдесет и пет годишна възраст той отново препрочита целия Шекспир, включително историческите хроники, и „с още по-голяма сила изпитах същото чувство” но вече не недоумение, а твърдо, непоклатимо убеждение в това, че тази неоспорима слава на велик, гениален писател, с която се ползува Шекспир и която заставя днешните писатели да му подражават, а читателите и зрителите, като деформират своите естетически и етически разбирания, да откриват у него несъществуващи достойнства, представлява голяма злина като всяка неправда.
Шекспир, добавя Толстой, не само не е никакъв Гений, но дори не е „посредствен писател" и за да демонстрира този факт, разглежда „Крал Лир", който според използуваните от него цитати от Хейзлит, Брандес и други, е превъзнасян до небесата и даван като пример за една от най-добрите драми на Шекспир. След това Толстой излага съдържанието на „Крал Лир", откривайки на всяка крачка, че пиесата е глупава, многословна, противоестествена, неразбираема, превзета, вулгарна, скучна и пълна с неправдоподобни сцени, „ужасни безсмислици", „досадни смешки", анахронизми, несъответствия, мръсотии, изтъркани сценични прийоми и други грешки от морален и естетически характер. Нещо повече, „Крал Лир" е заимствуван от една по-ранна и много по-добра пиеса „King Leir" от неизвестен автор, която Шекспир е присвоил и опошлил. Струва си да цитираме един параграф, който илюстрира подхода на Толстой. Трето действие, втора сцена (в която Лир, Кент и Шутът са заедно сред бурята) е накратко предадена по следния начин: „Лир крачи през пустошта и изрича думи, които трябва да изразяват неговото отчаяние: той иска вихрите така да духат, та да се пръснат бузите им (на вихрите), дъждът да залее всичко, а светкавиците да опърлят белите му власи и гръм да разцепи земята, та да изтреби всички зародиши на „неблагодарния човешки род"! Шутът от своя страна също сипе безсмислени слова. Влиза Кент. Лир казва, че по някакьв начин в тази буря ще бъдат открити и осъдени всички престъпници. Кент, когото Лир все още не може да познае, се опитва да го убеди да се подслони в една колиба. Шутът изрича пророчество, съвсем неумесчно за положението, в което са изпаднали, и всички излизат."
Окончателната присъда над „Лир" е, че нито един непредубеден читател, ако такъв читател изобщо съществува. не може да прочете пиесата до края, без да бъде обзет от друго чувство, освен от „отвращение и скука". И съвсем същото се отнася за „всички други прехвалени драми на Шекспир, да не споменаваме нелепите драматизирани приказки „Перикъл", „Дванайсета нощ”, „Бурята", „Цимбелин” „Тройлъс и Кресида".
След като приключва с „Лир", Толстой отправя по-общо обвинение срещу Шекспир. Той признава, че Шекспир притежава драматургични умения, които отчасти се дължат на работата му като актьор, но иначе няма никакви достойнства. Той не е способен да характеризира своите герои, техните думи и действия не произтичат от естествения ход на събитията, неговият език е винаги приповдигнат и нелеп, той непрекъснато влага в уста на първия попаднал му герой собствените си хаотични мисли, демонстрира „пълна липса на естетическо чувство" и „думи му нямат нищо общо с изкуството и поезията". „Шекспир може да е всякакъв, заключава Толстой, но не и творец." Нещо повече, той не казва нищо оригинално или интересно и произведенията му са насочени към „най-низкото и най-безнравственото". Интересно е, че в тази преценка Толстой не се позовава на думите на самия Шекспир, а използува изявленията на двама критици, Гервинъс и Брандес. Според Гервинъс (или поне според тълкуването на Толстой) „Шекспир учи, че понякога човек може да прекали с добрините си", докато според Брандес „основният принцип на Шекспир... е, че целта оправдава средствата", От своя страна Толстой добавя и шовинистичния английски патриотизъм на Шекспир, но в общи линии той смята, че двамата критици вярно и правилно представят Шекспировия възглед за живота.
След това в няколко параграфа Толстой припомня кое определя достойнствата на едно художествено произведение — въпрос, с които се е занимавал по-подробно и на други места. Казано съвсем накратко, неговите изисквания се свеждат до значимост на съдържанието, искреност и художествено майсторство. Голямото произведение на изкуството трябва да се занимава с теми, които са „важни за живота на човечеството", то трябва да изразява нещо, което авторът искрено чувствува, и трябва да използува такива художествени средства, чрез които да постигне желания ефект. Тъй като Шекспир няма възвишен светоглед, липсват му художествени умения и не е способен нито за миг да прояви искреност, той явно заслужава да бъде заклеймен.
Но тук възниква един труден въпрос. Ако Шекспир е такъв, какъвто Толстой го представя, защо тогава се радва на всеобщо признание? Излиза, че отговорът трябва да се търси в някакъв вид масова хипноза или „епидемично внушение". Целият цивилизован свят е бил подведен по някакъв начин да приеме Шекспир за талантлив писател и дори най-убедителното доказателство в подкрепа на противното твърдение не прави никакво впечатление, защото тук не става дума за разумни доводи. а за нещо подобно на религиозна вяра. В историята на човечеството, казва Толстой, се наблюдават безкрайни прояви на такива „епидемични внушения" — например кръстоносните походи, търсенето на философския камък, страстта към лалетата, завладяла навремето Холандия,и т. н., и т. н. Като пример от съвременността той посочва многозначително делото Драйфус, разпалило в целия свят бурни страсти, без да има каквото и да е основание за това. Наблюдават се също така внезапни краткотрайни увлечения по нови политически и философски теории, по този или онзи писател, художник или учен — например Дарвин, който (в 1903 г.) е „на път да бъде забравен". А има случаи, когато някой недостоен идол на тълпата се ползува с благоволение, защото „става и така, че подобни увлечения, възникнали вследствие на особени причини, които по една случайност ги утвърждават, до такава степен съответствуват на господствуващия в обществото и по-специално в литературните кръгове възглед за живота, че се задържат прекалено дълго". Славата на Шекспир продължава толкова дълго, защото неговите пиеси „отговарят на онова нерелигиозно и безнравствено настроение на хората от висшите съсловия в нашия свят".
Що се отнася до механизма, по който е възникнала славата на Шекспир, Толстой обяснява, че тя е „подета" от немски професори към края на осемнадесети век. Славата му „започнала в Германия, а оттам преминала в Англия". Немците издигат Шекспир на пиедестал в момент, когато не съществува немска драма, достойна за обсъждане, когато френската класическа литература започва да им изглежда студена и изкуствена; така те изпадат в плен на неговото „сценично майсторство и откриват също така, че той изразява собственото им отношение към живота. Гьоте обявява Шекспир за велик поет, всички останали критици започват да повтарят думите му като папагали и всеобщата заблуда продължава до ден днешен. Резултатът от това е още по-силно принизяване на драмата — Толстой не пропуска да включи и собствените си пиеси, когато заклеймява съвременното драматургично изкуство — и опорочаване на доминиращите нравствени възгледи. Следователно „лъжливата възхвала" на Шекспир причинява големи злини и Толстой смята за свой дълг да се бори срещу тях.
Такова е съдържанието на Толстоевия памфлет. Първоначалното чувство, което читателят изпитва, е, че като обявява Шекспир за слаб писател, Толстой казва една очевидна неистина. Но въпросът не е в това. В действителност не съществуват никакви доказателства или аргументи, чрез които да се докаже, че Шекспир или който и да е друг творец е „добър" писател. По същия начин никой не може категорично да докаже, че Уорик Дийпинг е „лош" писател. В края на краищата няма друго изпитание за литературно достойнство освен оцеляването, което само по себе си е показател за мнението на мнозинството. Художествени теории като тези на Толстой са съвършено безсмислени, защото те не само че правят произволни предположения, но се позовават на най-общи постановки („искреност", „значимост" и т. н.), които могат да се тълкуват различно от всекиго. Всъщност никой не може да отговори на нападките на Толстой. Интересното е защо Толстой ги отправя. Все пак мимоходом трябва да отбележим, че той използува много слаби и нечестни аргументи. Някои от тях си заслужава да бъдат посочени не защото обезсилват главното му обвинение, а защото представляват, така да се каже, доказателство за злонамереност.
Да започнем с това, че когато излага съдържанието на „Крал Лир”, той не е „безпристрастен” както на два пъти твърди. Точно обратното, изложението му представлява дълго упражнение по изопачаване. Ясно е, че когато преразказва „Крал Лир" на хора, които не са чели пиесата, човек съвсем не е безпристрастен, щом като предава важните думи на Лир (с мъртвата Корделия в ръце) по следния начин: „И отново започват ужасните безсмислици на Лир, от които ти става срамно като от неуместни подигравки". Толстой многократно видоизменя или преиначава пасажите, които критикува, и то винаги по такъв начин, та да представи сюжета по-уплетен и неправдоподобен, а езика — по-високопарен. Той казва например, че „Лир няма никаква нужда и повод да се отрича от властта", макар че съображенията му да се оттегли (той е стар и желае да се освободи от бремето на държавните дела) са изрично посочени в първата сцена. Ясно е, че дори в изречението, което цитирах по-горе, Толстой умишлено тълкува погрешно една фраза и изменя значението на друга, като по този начин лишава от смисъл нещо, което има логика в своя контекст. Нито едно от тези погрешни тълкувания само по себе си не е страшно, но заедно те придобиват акумулиращ ефект и читателят остава с впечатлението, че пиесата е психологически неиздържана. И все пак Толстой не може да обясни защо пиесите на Шекспир все още се печатат и все още се играят, двеста години след смъртта му (т.е. преди да започнат „епидемичните внушения"). А и обяснението за това, как изгрява славата на Шекспир, е само една догадка, изпъстрена с очевидно неверни твърдения. И още нещо — неговите обвинения си противоречат: например Шекспир иска само да забавлява публиката, той „не е сериозен”, но, от друга страна, непрекъснато влага собствените си мисли в устата на своите герои. Изобщо е трудно да приемем, че Толстой критикува добронамерено. Във всеки случай не е възможно той сам да вярва в основната си идея — да вярва, че в продължение на един век или дори по-дълго целият цивилизован свят е живял с една огромна и явна лъжа, която единствено Толстой е успял да прозре. Ясно е, че неговата неприязън към Шекспир е съвършено неподправена, но като се съди по твърденията му, причините за това могат да бъдат различни или отчасти различни; именно там се крие и интересът, които представлява памфлетът на Толстой.
Оттук нататък започват предположенията. Има обаче едно възможно обяснение или поне един въпрос, който може да ни насочи към някакво обяснение. И въпросът е: защо от тридесет или повече пиеси Толстой взема на прицел точно „Крал Лир”? Вярно, „Лир" е толкова добре известна и възхвалявана пиеса, че основателно може да бъде приета като пример за най-добра Шекспирова творба. От друга страна обаче, за целта на един злонамерен анализ Толстой би трябвало да избере пиесата, която му е най-омразна. Възможно ли е той да е хранил особена враждебност точно към тази пиеса. защото е долавял. съзнателно или не, приликата между съдбата на Лир и своята собствена съдба? Но по-добре е да пристъпим към това обяснение по обратен път — т. е.. като разгледаме самия „Крал Лир" и неговите качества. които Толстой пропуска да изтъкне.
Едно от първите неща, което английският читател ще забележи в памфлета. е, че Толстой почти не разглежда Шекспир като поет. Толстой приема Шекспир като драматург. чиято очевидна популярност се дължи на особеностите на драматургичното изкуство, което предоставя прекрасни възможности на добрите актьори. Но що се отнася до англоговорящите страни, това не е вярно. Няколко пиеси, ценени най-високо от почитателите на Шекспир (например „Тимон Атински"). рядко или никога не се играят на сцена, а други, които са най-често поставяни, са най-малко харесвани (например „Сън в лятна нощ”). Поклонниците на Шекспир ценят на първо място умението му да използува езика, онази „словесна музика", за която дори Бърнард Шоу „друг враждебно настроен критик, признава, че е „покоряваща". Толстой пренебрегва това и изглежда. не си дава сметка, че един стих може да има особена стойност за онези, на чийто роден език той е написан. Но дори и да се поставим на мястото на Толстой и да се опитаме да възприемем Шекспир като чужд поет, пак остава нещо, което Толстой явно не е догледал. Поезията безспорно не е само въпрос на звукове и асоциации, лишени от стойност вън от съответната езикова група: как иначе някои поетични творби, включително и онези, написани на мъртвите езици, успяват да прекосят границите?
В по-важните творби на Шекспир откриваме една особена поезия, съществуваща самостоятелно от думите. Толстой е прав, че като пиеса „Крал Лир" не е много добра. Тя е твърде разтеглена. с твърде много герои и второстепенни сюжетни линии. Достатъчно щеше да бъде. ако имаше само една зла дъщеря: като герой Едгар е излишен и може би щеше да бъде по-добре, ако Глостър и двамата му синове ги нямаше. Но независимо от това читателят долавя нещо особено, някакъв лайтмотив или просто атмосфера, чрез която се преодоляват всички тези препятствия и дължини. Може да си представим „Крал Лир" като куклено шоу, пантомима, балет, поредица от картини. Част от поезията на пиесата, може би най-съществената част, е заложена в самия сюжет и не зависи нито от комбинациите на думите, нито от актьорското изпълнение. Затворете очи и си представете крал Лир ако е възможно, без да си припомняте думите му. Какво виждате? Ето какво виждам аз: един величествен старец в дълга черна мантия с развята бяла коса и брада, сякаш излязъл от картина на Блейк (но в същото време, колкото и да е странно, наподобяващ Толстой), който броди сред бурята и проклина небесата, придружен от един шут и от един безумец. Междувременно картината се сменя и старецът, който все така проклина и все така нищо не разбира, държи в ръце едно мъртво момиче, а шутът се полюлява на бесилка някъде в дъното на сцената. Това е скелетът на пиесата, но Толстой иска да лиши дори и него от най-същественото. Той отхвърля необходимостта от бурята, от присъствието на Шута, който в неговите очи е просто една досадна безсмислица и повод да се правят глупави шеги, от смъртта на Корделия, което според него лишава пиесата от поука. Според Толстой драмата “King Lear”, която Шекспир използува, „завършва по-естествено и съответствува много повече на нравствените изисквания на зрителя: френският крал побеждава съпрузите на по-големите сестри и Корделия не умира, а възвръща на Лир предишното му положение”.
С други думи, трагедията би следвало да бъде комедия или може би мелодрама. Съмнително е дали чувството за трагичност е съвместимо с вярата в бога: във всеки случай то не е съвместимо с липсата на вяра в човешкото достойнство и с онова „нравствено изискване", което се оказва измамено, когато добродетелта не успява да възтържествува. Трагичната ситуация възниква точно тогава, когато добродетелта не възтържествува, но човекът запазва своето величие въпреки силите, които го унищожават. По-важно е може би, че Толстой не вижда оправдание за присъствието на Шута. Шутът е неотделим от пиесата. Той изпълнява ролята не само на хор, който доизяснява същественото, защото го тълкува по-разумно от другите герои, но служи и като противовес на безумството на Лир. Неговите шеги, гатанки и римушки, неговите безкрайни подигравки, насочени към надменното безразсъдство на Лир, които се простират от обикновен присмех до меланхолична поезия („Другите си титли ти ги раздаде. А тази ти е вродена!"), са нишката на здравия разум, която минава през пиесата, те напомнят, че някъде въпреки несправедливостта. жестокостта, интригите, измамите и недоразуменията, които се разиграват, животът продължава да си тече такъв, какъвто е. В нетърпимостта на Толстой към Шута се прокрадва и дълбоката му вражда с Шекспир. Толстой критикува с известно основание разпокъсаността на Шекспировите пиеси, несъответствията, неправдоподобните сюжети, високопарния език: но вероятно онова, което предизвиква най-силна ненавист у него, е особената емоционалност, склонността на Шекспир не толкова да изпитва наслада от живота. колкото да проявява интерес към него. Погрешно ще бъде просто да отминем Толстой и да го обявим за моралист, който воюва срещу един творец. Той никога не е казвал, че изкуството само по себе си е порочно или безсмислено, нито е казвал, че професионализмът е нещо маловажно. Но неговият главен стремеж в последни те години от живота му е да стесни обсега на човешкия поглед. Интересите на човека. връзките му с материалния свят трябва да бъдат колкото е възможно по-тесни, а не колкото е вьзможно по-широки. Литературата трябва да се състои от притчи изчистени от подробности и почти и независими от езика. Притчите — и тук Толстой се различава от обикновения прост пуритан — трябва да бъдат творения на изкуството, без обаче да предизвикват наслада и любопитство. Задачата на науката, казва той, е не да открива какво става, а да учи хората как би следвало да живеят. Така е и с историята, и с политиката. Много въпроси (например делото Драйфус) просто не си струва да се решават и Толстой желае да ги остави без отговор. И действително цялата му теория за „увлеченията и „епидемичните внушения , в която той смесва безразборно такива неща като кръстоносните походи и холандската страст към отглеждането на лалета, показва желанието да се възприемат много човешки дейности като мравешко сновене, необяснимо и безинтересно. Толстой явно не може да прояви търпение към един хаотичен, обстоятелствен и безсистемен писател, какъвто е Шекспир. Той реагира като сприхав старец, тормозен от палаво дете. „Защо непрекъснато подскачаш така? Не можеш ли да седиш мирно като мен?” В известен смисъл старецът е прав, но работата е там. че в крайниците на детето има живот, от който старецът е лишен. И разбере ли за съществуването на този живот, той става още по-сприхав: стига да може, би превърнал всички деца в старци. Толстой, изглежда, не знае какво точно му убягва от Шекспир. но съзнава, че нещо му убягва, и е категоричен — на другите също трябва да им бъде отнето това. По природа той е властен и себичен. Дълго след като бил излязъл от детската възраст, продължавал да удря прислужника си, когато се ядосал, а по-късно, според английския му биограф Дерик Леон, „често изпитвал желание и при най-леко раздразнение да удари през лицето онзи, с когото не бил съгласен”. Когато приеме една религиозна вяра, човек не винаги се отървава от характера си особено ако той е като на Толстой; нещо повече дори — илюзията, че си станал друг човек, може да позволи на вродените пороци да се проявяват по-свободно от всякога, макар и в по-изтънчени форми. Толстой е в състояние да отрече физическото насилие и да разбере какво следва от това, но не е в състояние да прояви толерантност и примирение и дори човек да не е запознат с други негови творби освен с този памфлет, може да се убеди в неговата склонност към упражняване на духовна тирания.
Но Толстой не се опитва просто да отнеме и на другите насладата, която сам той не изпитва. Това той прави, но сблъсъкът му с Шекспир е много по-дълбок. Това е сблъсък между религиозното и хуманистичното отношение към живота. И тук се връщаме на централната тема в „Крал Лир” за която Толстой не споменава, макар че предава съдържанието на пиесата доста подробно. „Крал Лир" е една от малкото Шекспирови пиеси, в която безспорно се разказва за нещо. Толстой основателно се оплаква, че са написани много глупости за Шекспир като философ, психолог, „велик учител по нравственост” и какво ли още не. Шекспир не е системен мислител, най-сериозните му мисли са изказани по неподходящ или косвен начин и не се знае до каква степен е писал с някаква „цел" или дори колко от приписваните му произведения са действително негови. В „Сонетите" той дори не споменава за пиесите като част от творческото си дело, но намеква някак сконфузено за актьорската си кариера. Напълно възможно е да е създал поне половината от пиесите си просто за пари и да не е преследвал в тях цел или правдоподобност — достатъчно е било да скалъпи нещо, обикновено от чужд материал, което малко или повече да става за сцената. Това обаче не е всичко. Първо, както Толстой сам посочва, Шекспир има навика да влага в устата на героите си неуместни разсъждения от общ характер. Това е сериозен недостатък за един драматург, но той не се вмества в портрета, който Толстой рисува на Шекспир като посредствен писател без собствено мнение, стремящ се да постигне най-голям ефект с най-малко усилие. Освен това десет негови пиеси, създадени в по-голямата си част след 1600 година, безспорно имат определена цел и дори поука. Те се разиграват около една основна тема, която може да се изрази и с една-единствена дума. Например в „Макбет" думата е амбиция, в „Отело" — ревност, а в „Тимон Атински" — пари. Основната тема в „Крал Лир" е себеотричането и човек трябва умишлено да се прави на сляп и глух, та да не проумее какво казва Шекспир.
Лир се отрича от трона си, но очаква всички да продължат да се отнасят с него като с крал. Той не разбира, че когато човек отстъпи властта си. други хора ще се възползуват от слабостта му, не разбира и че именно онези, които го ласкаят най-невъздържано. т. е. Регана и Гонерила, първи ще се обявят срещу него. Щом открива, че вече не може да накара хората да му се подчиняват както преди, той изпада в ярост, която Толстой определя като „странна и неестествена", но тя всъщност е напълно обяснима. В гнева и отчаянието си Лир изпада в две настроения. които са също естествени при създалите се обстоятелства. макар че чрез едното настроение Шекспир вероятно използува Лир, за да изрази собствените си схващания. Първото настроение е отвращение — когато Лир съжалява, че е бил крал, и осъзнава колко гнили са привидната законност и опошлената нравственост. Второто настроение е безсилен гняв — когато той въображаемо си отмъщава на онези, които са му причинили зло. „Да можех да насъскам двеста бяса към тях да литнат с нажежени вили!" и
Знаеш

Ще бъде хитро да обвием в плъст
Краката на конете! Да и тихо
В тила на зетьовете щом проникнем
Тогава смърт наляво, смърт надясно
Смърт, смърт

Едва накрая Лир разбира като здравомислещ човек, че властта, отмъщението и победата са безсмислени.
Но Лир прави това откритие твърде късно, защото неговата смърт и смъртта на Корделия са вече решени. Ето това е историята и въпреки че е разказана малко тромаво, тя е прекрасна.
Но не се ли забелязва някакво странно сходство между тази история и живота на самия Толстой? Съществува една прилика, която трудно може да остане незабелязана, защото най-значителното събитие в живота на Толстой, както и в живота на Лир, е внушителният и доброволен акт на самоотричане. На стари години Толстой се отказва от имението си, от титлата си, от авторските си права и прави опит — искрен, макар и неуспешен — да избяга от привилегированото си положение и да заживее като селянин. Но по-дълбоката прилика се крие във факта. че Толстой, както и Лир, е подтикнат от погрешни мотиви и не постига резултатите, на които се е надявал. Според Толстой целта на всяко човешко същество е щастието, а щастието може да се постигне, като се следва божията воля. Но да се следва божията воля, означава да отхвърлиш всички земни наслади и амбиции и да живееш само за другите. Затова Толстой накрая се отказва от света, очаквайки, че това ще го направи по-щастлив. Ала едно е сигурно: в последните години от живота си той не е щастлив. Става точно обратното — Толстой е доведен до ръба на лудостта от поведението на хора, които не го оставят на мира именно заради това самоотричане. И Толстой като Лир не е бил кротък човек и не е умеел да преценява човешките характери. Имало е случаи, когато е приемал аристократична поза въпреки селските дрехи, дори две от децата му, на които се е уповавал, накрая са се обявили против него, макар и по не толкова драстичен начин като Регана и Гонерила. Пресиленото му отвращение към сексуалността е също така твърде сходно с отвращението на Лир. Изказването на Толстой, че бракът е „робство, преситеност, погнуса" и означава примирено да понасяш съприкосновението с „грозотата, мръсотията, зловонието, язвите", напомня известното гневно избухване на Лир:

До тука ги владеят боговете
Оттук надолу – Дяволът
Да там е пъкъл, мрак и серен дим
Жарава, пламъци, разпад и смрад

И макар че Толстой не е могъл да го предвиди, когато е писал памфлета си против Шекспир, краят на собствения му живот — внезапното, необмислено пътешествие из страната, придружен единствено от вярната си дьщеря, смъртта му в някаква колиба в непознато село — навява спомени за „Крал Лир". Разбира се, ние не можем да приемем, че Толстой си е давал сметка за тази прилика или че би я признал, ако тя му е била посочена. Но отношението му кьм пиесата сигурно е било повлияно от основната тема. Отказването от властта, от земята е въпрос, който основателно го е вълнувал. Затова може би е бил по-раздразнен и смутен от поуката, която Шекспир извлича в тази писса, отколкото в някоя друга — например в „Макбет", която не засяга толкова пряко собствения му живот. Но каква точно с поука та от „Крал Лир"? Очевидно поуките са две — едната е ясно изказана, другата се подразбира от самия разказ. Шекспир започва така: той приема, че когато човек лишава сам себе си от власт, рискува хората да се настроят срещу него. Това не означава, че всички ще се обявят против него (Кент и Шутът остават верни на Лир от начало до край), но най-вероятното е, че някой ще постъпят точно така. Ако захвърлиш оръжието си, по-безскрупулният от теб веднага ще го вземе. Ако обърнеш и другата си буза, ще получиш по-силна плесница от първия път. Това не винаги се случва, но трябва да се очаква и случи ли се, човек не би следвало да се оплаква. Втората плесница е, така да се каже, последствие от обръщането на другата буза. Следователно преди всичко се налага поуката, която Шутът извлича: Не предавай властта си, не се отказвай от земите си. Но има и друга поука. Шекспир не я изрича конкретно, а и няма значение дали напълно я съзнава. Тя се съдържа в историята, която в края на краищата той е измислил или преправил за собствени цели. Тя гласи: Откажи се от земите си, щом искаш, но не очаквай това да ти донесе щастие. Ако ще живееш за другите. трябва да живееш за другите, а не да използуваш това, за да извлечеш по заобиколен начин изгода за себе си.
Очевидно тези заключения не могат да се понравят на Толстой. Първото изразява баналния ненаситен материален егоизъм, от който той искрено е желаел да се освободи. Второто заключение се сблъсква с желанието му хем вълкът да е сит, хем агнето — цяло: или с други думи, да победи собствения си егоизъм, като по този начин си осигури вечен живот. Разбира се, „Крал Лир" не е проповед за възхвала на алтруизма. Пиесата само посочва докъде води себеотричането, вършено от егоистични подбуди. Шекспир е познавал живота достатъчно добре и ако е трябвало да вземе нечия страна в собствената си пиеса, симпатиите му сигурно биха били насочени към Шута. Той поне схваща какъв е проблемът и го възприема като човешка трагедия. Порокът е наказан, но добродетелта не възтържествува. Поуките в по-късните трагедии на Шекспир нямат религиозен характер в обичайния смисъл, в тях не забелязваме християнски елементи. Религиозен дух долавяме само в „Хамлет" и „Отело", но дори и в тях, като се изключи странното явяване на призрака в „Хамлет", няма никакъв намек за съществуването на „отвъден свят", където царува справедливостта. Отправната точка на всички тези трагедии е хуманистичната предпоставка, че животът, макар и изпълнен с мъка, си струва да бъде изживян и че Човекът е благородно животно — убеждение, което Толстой в последните години от живота си не споделя.
Толстой не е бил светец, но се е опитвал да стане светец и изискванията, които прилага към литературата, имат отвъдсветски характер. Важно е да се разбере, че разликата между светеца и обикновения човек е разлика в същността, а не в степента. Това означава, че единият не бива да се приема като несъвършена форма на другия. Светецът, или поне светецът, какъвто го вижда Толстой, не се опитва да направи по-добър земния живот: той се опитва да го доведе до неговия завършек и да го замени с нещо друго. Красноречив израз на този стремеж е твърдението, че безбрачието е „по-висше" от брака. В този смисъл Толстой казва, че ако спрем да се плодим, да се караме, да се борим и да се наслаждаваме, ако можем да се отървем не само от греховете си, но и от всичко останало, което ни привлича на земята — включително любовта в обикновения смисъл на по-силно привързване към един човек, отколкото към друг, — тогава целият този болезнен процес ще приключи и ще възтържествува Царството на Рая. Но на обикновения човек не му трябва Царството на Рая: той иска животът на земята да продължи. Единствената причина за това не е, че човек е „слаб", „грешен" и жаден за удоволствия. Повечето хора получават немалко радост, но направим ли равносметка, виждаме, че животът е преди всичко страдание и само невръстните и глупаците си въобразяват, че е другояче. Християнският възглед в края на краищата е себелюбив и хедонистичен, тъй като целта винаги е била оттегляне от болезнената битка със земния живот и намиране на вечен покой в някакъв Рай или Нирвана. Хуманистичният възглед е, че битката трябва да продължи и че цената на живота е смъртта. Не е християнска идеята, че мъдростта се изразява в това да приемеш отиването си от този свят така, както навлизането в него. Между хуманистичния и религиозния възглед често съществува привидно примирие, но в действителност те взаимно се изключват: човек трябва да избере или този свят, или отвъдния. А огромното човешко мнозинство, изправено пред такъв избор, би предпочело този свят. То прави своя избор, като продължава да работи. да ражда деца и да умира, вместо да осакатява способностите си с надеждата, че ще му бъде подарен нов живот някъде другаде.
Не се знае доколко религиозен е бил Шекспир, а ако се съди по творбите му, трудно ще се докаже, че изобщо е бил религиозен. Във всеки случай той не е бил светец или кандидат за светец: бил е човек, при това не особено примерен в някои отношения. Няма съмнение, че е обичал да се ползува от благоразположението на богатите и силните и че е умеел да ги ласкае по най-сервилен начин. По всичко личи, че е предпазлив, да не кажем страхлив, когато изказва непозволени мнения. Почти никога не влага унищожителна или скептична реплика в устата на герой. който би могъл да бъде отъждествен с него. Във всичките му пиеси яростните социални критици, хората, които не се подвеждат от общоприетите заблуди, са клоуни, злодеи. душевноболни или лица, които симулират лудост или са изпаднали в състояние на бурна истерия. „Крал Лир" е пиеса, в която тази Шекспирова черта е особено ясно проявена. Пиесата съдържа в голяма степен завоалирана социална критика — а това Толстой пропуска да отбележи, — изказана или от Шута, или от Едгар, който се преструва на луд, или от Лир, когато го връхлитат пристъпите на лудост. Щом здравият му разум се възвърне, Лир спира да говори умно. Но самият факт, че Шекспир е използувал тази хитрост, показва в какъв широк диапазон са се простирали мислите му. Той не може да устои на изкушението и говори за всичко, което привлича вниманието му, но за тази цел надява различни маски. Ако веднъж сте прочели Шекспир внимателно, ще се уверите, че поне веднъж на ден бихте могли да го цитирате, защото почти няма проблем от жизнено значение, който Шекспир да не повдига или поне да не споменава — и макар че го прави все така безсистемно, в същото време той изяснява нещата. Дори отклоненията, затлачващи всяка една от пиесите му — каламбури, загадки, списъци с имена, откъслечни разговори, като например разговорите на второстепенните лица в „Хенри IV", неприлични шеги, откъси от забравени балади — са продукт на неговата необикновена жизненост. Шекспир не е бил философ или учен, но е проявявал голямо любопитство: обичал е земята такава, каквато я е виждал, обичал е и живота — което, трябва да повторя, не е равнозначно на желанието да му се наслаждаваш и да живееш колкото е възможно по-дълго. Разбира се, Шекспир надживява времето си не поради качеството на своето мислене и като драматург може би е щял да бъде забравен, ако не е бил освен всичко друго и поет. Влиянието, което той оказва върху нас, се дължи главно на езика му. За това, колко дълбоко Шекспир с бил запленен от музиката на думите, можем да съдим по репликите на Пистол. Пистол изрича главно безсмислици, но ако репликите му се разглеждат самостоятелно, те представляват пример за великолепно риторично стихосложение. Откъслечни безсмислици очевидно непрекъснато са хрумвали на Шекспир като неканени мисли и той е трябвало да създава някакъв полулуд герой, за да ги използува. Матерният език на Толстой не е английски и ние не можем да го обвиняваме, че Шекспировият стих не успява да го развълнува, а вероятно не можем и да го обвиняваме, че според него умението на Шекспир да си служи с думите не представлява нищо особено. Въпросът е, че Толстой сигурно би отхвърлил цялата идея за оценяване на поезията от гледна точка на нейната структура — оценяването й, така да се каже, като вид музика. Но дори ако някой бе доказал на Толстой, че греши за това, как се заражда славата на Шекспир, че поне в англоговорящи! е страни Шекспир е действително популярен, че дори само умението му да съчетава сричките е доставяло огромно удоволствие на цели поколения англоговорящи хора, Толстой нямаше да приеме това като заслуга на Шекспир, а по-скоро като недостатък. За него това само би било още едно доказателство за нерелигиозната, невъзвишена природа на Шекспир и на неговите поклонници. Толстой би казал, че поезията трябва да се оценява по нейното съдържание, че измамните звуци помагат на еретичния смисъл да мине незабелязано.
Проблемът се оказва един и същ на всички нива — този свят или отвъдния, а музиката определено принадлежи на този свят.
Личността на Толстой винаги е будела недоверие, както и личността на Ганди. Толстой не е бил груб лицемер, за какъвто го обявяват някои хора, и вероятно би си наложил още по-големи саможертви, ако на всяка крачка не са се намесвали околните и особено съпругата му. Но, от друга страна, за личности като Толстой е опасно да се съди само по мнението на техните последователи. Винаги съществува възможността — по-точно вероятността, — че тези личности са заменили една форма на егоизъм с друга. Толстой се отказва от богатство, слава и привилегии, отрича насилието във всичките му прояви и е готов да изтърпи страдания заради това, но не е толкова лесно да се повярва, че той се е отказал от идеята за властвуване или поне от желанието да властвува над другите. Има семейства, в които бащата казва на детето: ,,Ще изядеш един шамар, ако още веднъж направиш това , а майката с насълзени очи прегръща детето и с обич му шепти: „Кажи, миличко, на мама хубаво ли й е, като правиш така?" Кой би казал, че вторият подход е по-малко тираничен от първия? Разликата, която всъщност е важна, не е между насилието и ненасилието, а между това имаш ли, или нямаш апетит за власт. Има хора, които са убедени, че военните и полицейските части представляват зло, но въпреки това са много по-нетолерантни и жестоки в сравнение с обикновения човек, който смята, че при определени обстоятелства е необходимо да се прибягва до насилие. Тези хора няма да кажат: „Ако не направиш това или онова. отиваш в затвора, но стига да могат, влизат под кожата на човека и започват да му диктуват мислите до най-малки подробности. Учения като пацифизъм и анархизъм, които на пръв поглед проповядват отхвърляне на властта, по-скоро тласкат съзнанието в обратната посока. Защото, ако твоята идея не е опетнена от низки политически страсти, ако ти не очакваш да извлечеш някаква материална изгода чрез идеята си, значи си прав, така ли е? И щом си прав, съвсем естествено е да изискваш всички останали да мислят като теб.
Ако приемем за истина онова. което казва в памфлета си, Толстой никога не е открил нищо положително у Шекспир и винаги се е учудвал, че събратята му по перо — Тургенев, Фет и други — мислят различно. Можем да бъдем сигурни, че преди да се обърне към религията, Толстой щеше да каже следното: „Ти харесваш Шекспир. аз — не. Нека спрем дотук." След време, когато отказва да възприеме, че светът се състои от всякакви хора, той започва да съзира нещо опасно за самия себе си в творбите на Шекспир. Колкото по-голямо удоволствие изпитват хората от Шекспир, толкова по-малко ще искат да слушат Толстой. Затова не бива да им се позволява да харесват Шекспир, както не бива да им се позволява да пият и да пушат. Разбира се, Толстой не налага забрана чрез сила. Той не настоява полицията да конфискува всички екземпляри от творбите на Шекспир. Но падне ли му случай. ще побърза да очерни Шекспир. Ще се опита да смути душата на всеки Шекспиров почитател и ще му отнеме насладата чрез всички възможни начини, които му хрумнат. включително, както вече посочих в резюмето на памфлета. и с аргументи, които са взаимно противоречиви или доста непочтени.
Но в края на краищата най-забележителното от всичко е, че това няма значение. Както вече казах, на Толстоевия памфлет не може да се отговори. поне в главните му пунктове. Не съществува аргумент, с който едно стихотворение може да се защити. То или се защитава само, като оцелява, или е незащитимо. И ако това изпитание е валидно. то аз мисля, че в случая с Шекспир съдът трябва да го признае за „невиновен". Като всеки друг писател, рано или късно и Шекспир ще бъде забравен, но едва ли някога срещу него ще бъдат отправени по-тежки обвинения. Толстой е бил може би най-високо цененият литератор на своето време и в никакьв случай не е бил неспособен памфлетист. Той е насочил всички те си изобличителни способности срещу Шекспир подобно на боен кораб, който стреля с всичките си оръдия едновременно. И какъв е резултатът? Четиридесет години по-късно Шекспир е все още тук, и то неуязвен, а от опита да бъде унищожен са останали само пожълтелите страници на един памфлет, който едва ли някой е прочел и който щеше да е напълно забравен, ако Толстой не беше и авторът на „Война и мир" и „Ана Каренина".

Превод от английски: Георги Величков
ИЗТОЧНИК...


[1]За Шекспир и драмата“. Статията е написана през 1903–04 г. за пръв път публикувана през ноември 1906. През 1907 излиза на английски език заедно със статията на Ърнест Кросби „Шекспир и работническата класа“. (Бел. авт.)
[2] Уилям Хейзлит (1778–1830): английски шекспировед. Автор на книгата „Характерите в пиесите на Шекспир“ (1817–18). (Бел. ред.)
[3] Георг Брандес (1842–1927), датски литературовед и критик. Автор на книгата „Шекспир: живот и произведения». (Бел. ред)
[4] Георг Готфрид Гервинус (1805–1871), немски шекспировед, автор на капиталния труд „Шекспир“ (1849–1852). (Бел. ред.)
[5] Джордж Уорик Дипинг (1877–1950), английски романист. (Бел. ред.)
[6] Песен на безумната Офелия („Хамлет“, акт IV, сцена V). (Бел. ред.)
[7] Уилям Блейк (1757–1827), английски поет и художник, автор на многобройни илюстрации към произведенията  на Шекспир. (Бел. ред.)




ОТНОСНО СВОБОДАТА


    Според мен тази тема има не само личен, но и обществено-национален характер. Погледнато от тематичен аспект, свободата е полифонична, но независимо от това е ограничена.
    В библията са заложени общовалидни принципи относно най-добрата употреба на нашето време. С една дума, „Всичко е позволено, но не всичко е полезно.” „Всичко е полезно, но не всичко е назидателно” (1 Коритяни 10:23-24, Римляни 14:19)
    Правя това леко и моментно отклонение поради причината, личността да има правото да подбира желаната дейност, която ще върши. Изключително важно е, тя да бъде не само в личностна, но и в обществена полза.
    Така, че свободата, която ни е отредена като възможност за подбор, за да живеем, съществуваме и с правото да се развиваме, и усъвършенстваме в позитивен аспект е похвално.
    Свободата да избираме, не е свободия. Свободата на избор за изпълнение на нашите желания в положителен и градивен аспект  не бива да се променя заради обърканите, необмислени а понякога и порочни желания на шепа хора, независимо кои са.
    Не може да съществува устойчиво и прогресивно развитие на обществото, без свободата на неговите членове, въпреки бюрократичните ограничения... (някъде са повече, а някъде по-малко).
    Появата на личността при човека е дълъг полифоничен процес на базата на социални и обществено-исторически фактори, условия и инструменти.
    Личността е изграден субект, личностно дефиниран с необходимото образование, придобито в индивидуалното развитие на човека.
    Личността не би могла да съществува и да се усъвършенства (в позитивен аспект) без възможността за правото на социална свобода, а това означава и предполага равнопоставеност на социалните субекти и да изявяват свободната си воля.
    Съществуват следните видове социална свобода:
    - на отделната личност;
    - на общности на личността;
    - юридическа;
    - религиозна;
    - морална;
    и пр.
    - мнима;
    - действителна;
    Не винаги свободата може да се разглежда от правната положителна страна.
   Следейки парламентарната аудитория, бих могъл да наблегна на факта върху така наречената неподражаема „партизанска” реторика и спираща дъха умозаключения, които я кореспондират оттук-оттам  с фактите, дори нямат никаква връзка с релноста.
   Именно такава изява бих нарекъл „Словестна свободия”. Точно такива политици определящи лицето на държавата, изразяват своето държание и речи извън необходимия протокол и словоред.
    Съществува и друг вид свобода, която трябва да се спазва – информационната.
   Именно чрез нея потребителите получават реалната възможност да творят, да се развиват и усъвършенствуват, ползвайки скъпоструващ софтуер напълно безплатно (поради безпаричие).
„Информационната свободия” на която е подложен нашия съвременник, го води до мързел, който реално погледнато не води до прогрес.
   Криворазбраната свобода подведе доста хора, начина на мислене, дори и техния изказ (погледнато в ретрограден аспект).
   Свободата като право на избор, отношение, търсене, решаване, слово и т.н. се ражда в демократично общество.
    Всички знаем, че е така. Не случайно го казвам.
    Раждането на демокрацията в нашата мила  родина, не означава, че е налице такава както трябва да бъде. В началния и стадий за повечето граждани  на страната се промени възприемането на „Свободата” като такава. Промениха се много неща, дори се родиха доста крехки „недъгави” и „болни” отрочета.
   Свободата не е тази, която се ражда, а тази която всевишния ни предлага след нашето раждане, но не е сто процентова. Тя предлага своите трудни моменти, които трябва да преодолеем, дори и препятствията и ограниченията, които ще съществуват вечно.
   Бих добавил и темата за любовта, понеже без свободата да се обича, животът е немислим.
    Любовта към другия, позволява да му се даде правото да бъде себе си във всяко едно начинание и да не се жертва заради егоистичните намерения (включително и близките), за да се развива личностно и творчески.
    Имайки предвид  жертвата, която правят „Великите учители” за да подпомагат хората за тяхното духовно развитие е доказателство за едно от ограниченията на свободата.
    По същия начин се тълкуват и ограниченията, в които се впримчват родителите  за да отгледат и изучат децата си.
    Съгласно една от теориите на Дзен, е да отвори очите на съзнанието за истинския смисъл на съществуването. Той настоява за постигане на този факт, а свободата тук се разбира като освобождаване на всички неестествени прегради, в  тава число и такива, които и ние сами си  поставяме.
     Когато говорим за ограничения, прегради, не да се забравя и правото на  свободното слово. То е изключително важно ...
    В едно ново общество езикът следва политическите и икономическите промени.
  Темата за свободата на словото и на българският език  породи редица дискусии, най-вече в медиите, които реагираха негативно спрямо ползването на чуждици.
    Явиха се нови поддръжници за чистотата на българския език.
    Като обобщение искам да напомня, че всеки народ се е борил за свободата си, и я отстоявал до края на живота си, както постъпиха Левски, Ботев и други наши велики герои за „Чиста и свята република”.
    Свободата е тази, която ражда надеждата.

©  Николай Пеняшки – Плашков

петък, 13 юли 2012 г.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В ДОБРИЧ






„В първите години след Освобождението на България от турско робство, будното и патриотично българско население на Хаджиоглу Пазарджик, което от довчерашен безправен роб става господар на собствените си съдбини, започва да урежда своите градски работи. Хората си дават много добре сметка, че старото турско наименование на града повече не може да остане.” Това пише в книгата си „Някогашният Добрич” Данаил Бекяров.
 
 
 Съвсем закономерно гражданите решават да му дадат името на средновековния български владетел на областта Добротица, известен сред народа като Добротич. На общоградско събрание край „Шадравана” е взето решението градът да се казва Добрич.

Тогавашния кмет Йордан Хаджииванов

Тогавашната общинска управа се заема с преименуването и запознава с идеята варненския окръжен управител Петър Станчев. Той изготвя доклад-писмо до министъра на вътрешните работи Григор Начович с исканията на местното население.  Начович от своя страна, изготвя докладът, който е публикуван в Държавен вестник, бр. 22 от 27-ми февруари 1882 година.  Той е одобрен от Александър І Батенберг седмица преди това.
Според хипотеза на историкът Евгений Сачев, който се позовава на апокрифи от ХІ век, княз Борис І „… и отиде на Добрич и там завърши своя живот…” още тогава фигурира името Добрич. Засега обаче остава непотвърдена, пише  в „Речник на селищните наименования в Добричка област” Георги Топалов. И Данаил Бекяров и Георги Топалов привеждат информация от полски източник, където се споменава името Добрич през 1621-1622 г. Цитатите им обаче и данните за източниците се разминават. Бекяров в крайна сметка опровергава и отхвърля тази хипотеза в книгата си.
 При Топалов четем: „ Някои автори допускат, че турците наричали града Пазарджик, а българите – Добрич още в края на ХVІ и началото на ХVІІ век. Българското наименование идва от Добротичевия син Иванко, когото турците наричали Добричоглу. Градът е известен с две имена – Пазарджик и Добрич до към епохата  на Възраждането”.
В студия за княз Добротица проф. Петър Мутафчиев развива своя хипотеза: „случва се в науката, както и в обикновения живот, да хванат корени известни мнения, които никой вече не мисли да ги отстрани, при все, че са явно погрешни. Такъв е случаят с името на владетеля, от когото се е получило названието Добруджа”.
 Няма единно мнение сред родните историци за името на феодалния владетел: Добротич, Добрич, Дорбица, Добротиша, Добротица. „Едва през 1927 година проф. Мутафчиев доказа, че е правилно този наш владетел да бъде наричан Добротица. Името представлява умалителна форма на славянското име Доброта. Днес мнението му е възприето единодушно, добило е гражданственост. Така разногласията са преустановени.” , пише още Бекяров.


Името на Добрич се е променяло още два пъти, напомня уредникът в Регионалния исторически музей Живко Марков. По време на румънското владичество северните ни съседи го кръщават Базарджик, за да се заличи българския характер на името. След подписването на Крайовския договор през 1940 година, градът отново си възвръща името Добрич.

През октомври 1949 година получава ново име – Толбухин. Патронът -  маршал Фьодор Толбухин – главнокомандващ на Трети украински фронт при влизането на Съветската армия в България през Втората световна война, умира по това време и в негова чест градът е преименуван в края на октомври 1949 г. Маршал Толбухин е обявен за почетен гражданин на Добрич през 1946 година, а през 1979 година посмъртно е удостоен с почетното звание „Герой на Народна Република България”.
 През 1990 година, за 25 септември официално отново е върнато името Добрич.
През юни 1942 година става масово преименуване на много от селища в нашия регион. Голяма част от настоящите имена на селата са приети тогава. В началото на лятото се отбелязват 70 години от смяната на имената им.
В Художествена галерия – Добрич е подредена изложба, посветена на годишнината. Тя представя графичната колекция „Спомени от стария Добрич”  на художника Янко Атанасов/1926-1999/.
Янко Атанасов е е трайно свързан с историята на художествения живот в града ни. Той е роден през 1926 г. в Добрич. Завършва Художествена академия – София, /1965/  специалност декоративно–монументална живопис при проф. Георги Богданов.
 

Като студент участва в реставрирането на храм–паметника “Александър Невски”, Рилския, Бачковския манастири и скални църкви. След дипломирането си работи  като художник в Държавния музикален театър в София, но се завръща в родния си град. В Добрич е назначен за директор на Галерията, която  ръководи до 1975 г., по-късно работи като художник–проектант в Драматичен театър “Йордан Йовков.
Янко Атанасов е един от основателите на Дружеството на художниците в Добрич. От 1971 г. той е член на СБХ. Участва във всички изложби на Дружеството на художниците в Добрич, както и в много национални, регионални и международни изложби. Активно работи в областта на живописта, монументалните изкуства, графиката, сценографията и пространственотс оформление. Основна тема в творчеството му е историята на родния край.

Графиките от  цикъла „Спомени от стария Добрич” пресъздават атмосферата на града през 30-те – 50-те години на 20 век. Те са изпълнени в смесена техника, офорт и суха игла и са кадри от ежедневието на града в ония времена.

вторник, 10 юли 2012 г.

сряда, 4 юли 2012 г.

РУБАИ - ОМАР ХАЯМ

Омар Хаям

ирански учен и поет
(1048-1123)


*****
"Ад и рай - в небесах", - утверждают ханжи.
Я, в себя заглянув, убедился во лжи:
Ад и рай - не круги во дворе мирозданья,
Ад и рай - это две половины души.
Омар Хайям
Переводчик: Н.Стрижков

*****
"Бог один, лишь Аллах!" - это умный кричит;
"Друг иль враг?" - усомнившись, глупец говорит.
Море в вечном волненье. На волнах качаясь, -
"Я - причина волненья!" - соломинка мнит.
Омар Хайям
Переводчик: Н.Тенигина

*****
"В Шабане месяце не троньте винных чаш!
Не пейте и в Раджаб!" - гласит нам веры страж.
Шабан, Раджаб - пора аллаха и пророка?
Что ж, - пейте в Рамазан. Уж этот месяц наш!
Омар Хайям
Переводчик: В.Державин

*****
"Вино пить - грех". Подумай, не спеши!
Сам против жизни явно не греши.
В ад посылать из-за вина и женщин?
Тогда в раю, наверно, ни души.
Омар Хайям
Переводчик: Г.Плисецкий

*****
"Как там в мире ином" - я спросил старика,
Утешаясь вином в уголке погребка.
"Пей! - ответил, - Дорога туда далека,
Из ушедших никто не вернулся пока".
Омар Хайям
Переводчик: Н.Стрижков

*****
"Мы из глины, - сказали мне губы кувшина, -
Но в нас билась кровь цветом ярче рубина...
Твой черед впереди. Участь смертных едина.
Все, что живо сейчас, завтра пепел и глина."
Омар Хайям
Переводчик: Б.Голубев

*****
Бегут за мигом миг и за весной весна;
Не проводи же их без песен и вина.
Ведь в царстве бытия нет блага выше жизни, -
Как проведешь ее, так и пройдет она.
Омар Хайям
Переводчик: Г.Плисецкий

*****
Беспечно не пил никогда я чистого вина,
Пока мне чаша горьких бед была не подана.
И хлеб в солонку не макал, пока не насыщался
Я сердцем собственным своим, сожженным дочерна.
Омар Хайям
Переводчик: В.Державин

*****
Ще дойде краят, но кога – кой знае?
Да пием вино – истината май в това е.
Не си лозе, глупако: от пръстта
едва ли някой ще те откопае!

*****
За теб – познал света – урок аз знам,
сред първите бъди мъдрец голям.
С език, уши и поглед да останеш –
прави се пак на сляп, на глух и ням.

*****
За своя жребий участта си не кълни.
Без плач към гроба на другаря погледни.
Цени момента мигновен и мимолетен.
Не се вторачвай в минали и бъдни дни.

*****
Света плениха с мъдрост мъдрите мъже.
И тях съдбата ги навърза на въже.
Те бяха светлинки, но пътя не откриха
и легнаха в нощта, заспали сън блажен.

*****
Запитах свойта чаша, прилепил уста:
Веригата от дни къде влече света?
Отвърна тя със впити в устните ми устни:
“Не ще се върнеш, пий до дъно радостта!”

*****
Велики тайни са животът и смъртта.
Узнаеш ли ги, Бог ще бъдеш за света.
До днес у мен сърцето ми не ги изучи,
та утре ли – когато спре да бий в пръстта.

*****
Напих се и в стена стакана свой разбих.
От пръснатия череп чух едничък стих:
“На теб подобен бях, ще станеш като мен.”
Парчетата целунах и се извиних.

*****
На младини под пламналия шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.

*****
Ти пиещите не кори! Такъв е пая,
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали “не пия капка” –
къде по-глупави неща за тебе зная.

*****
И хрумна ми: “Защо дошъл си на света?
А сетне пък: “Какво те чака след смъртта?”
О, вино забранено! С тебе искам аз
да заглуша на тез въпроси дързостта!”

*****
Дошли сме – откъде? И накъде вървим?
Чий разум ни държи? – За нас недостижим.
Безброй души кристални под обръча на свода
изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим?

*****
Затова, че не говоря, нямам никаква вина.
Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена.
Знам достатъчно и точно на тълпата същността,
та пред нея да разкривам цялата си светлина.

*****
Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах – но за света какво е?

*****
Върти ни този свят на смени, гнети ни в кръг ожесточен,
до невъзможност пълен с мъки, от светли радости лишен.
Блажен е гостът, бил за кратко в него и поел на път,
а недошлият на земята е още много по-блажен.

*****
Въртят се в полунощни орбити над мен студените звезди.
Мъдрец подир мъдрец унесено в безбройни нишки ги реди.
На мисълта хвани конеца – той точно ще те заведе,
където пак глави замислено стоят над някакви следи.

*****


О ДУШЕ

От страха смерти я, - поверьте мне, - далёк:
Страшнее жизни, что мне приготовил рок?
Я душу получил на подержанье только
И возвращу её, когда наступит срок.

*****
За да живееш мъдро – закони има много,
но два от тях е нужно да се зачитат строго:
ти по-добре гладувай, но хвърлен хляб не яж,
сам по-добре бъди, но не с глупак, ей богу.

***
Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам
и затова сега подлушай съвета мъдър на Хаям:
отрова приеми, но нека да е приета от мъдрец,
а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам.

***
Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив.
А пиян – загубвам разум в тоя винен свят мъглив.
Ала някъде в средата има малък светъл миг,
той за мене е животът и се радвам, че съм жив.

***
За достойния няма награда. За грях,
че ще страдаш отвъд ли, сега те е страх?
Пò е страшен живот сред глупци недестойни,
пò ужасен от ада е разговор с тях.

***
Не се страхувай от деня – ветрец ухаен.
Недълговечна е скръбта в света безкраен.
На своя миг се радвай ти, не се плаши,
че мина този ден, че идва друг – незнаен.

***
От водна капка на земята родих се мълчалив и плах:
на огъня страстта ми даде живот, изпълнен с плач и смях.
А утре вятърът внезапен ще ме развее из всемира...
Затуй пий вино и се радвай, преди и ти да станеш прах.

***
С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже “Кой - аз ли, да много съм велик!”
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик


***
Приятелю, не се терзай за утрешния час!
Бъди щастлив от този миг под слънчевата власт!
Когато си отидем от земята – ще догоним
онез, които са живели векове пред нас.

***
Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път, и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не вижда прах – но за света какво е?

***
Да кажем, че си изживял без мъка всички дни – а после?
Че твоят жизнен кръг е бил сред песни и жени – а после?
Добре, и нека си живял щастливо сто години
и с още толкова живот под свода премини – а после?

***
Върти ни тоя свят – обител, гнети ни в кръг ожесточен,
препълнен от сърдечни рани, от светли радости лишен, .
Блажен е гостът, спрял за кратко във него и поел по пътя,
а недошлият на земята дори е още по-блажен.

***
Сред свода мълчалив заселени звездите
са извор на съмнения за мъдреците.
Дръж здраво нишката на своя ум! Онез са
безсилни мъдреци пред възлите на дните.

***
Не притежаваме ний щит за пред смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
За да живееш с радост, живей за радостта,
останалото тук е просто суета.

***
На младостта под огнения шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Дойдох като вода, заминах като вятър.