Болнава, тъжна, пак се справи пролетта
със зимата - сезон на чистото изкуство,
и в мойто същество с унила кръв, без чувство,
в прозявка дълга се разтяга леността.
Сред черепа ми здрач безцветен лудунее
като запуснат склеп, с вериги окован,
и скитам натъжен след своя смътен облак
в полето, дето сок се пени и ледее,
и падам, подивял със тръпен аромат,
и легнал ничком, гроб копая за мечтата,
загризал топла пръст под люляк с дъхав цвят,
и чакам повален скръбта да отлети...
Лазурът над плета се смее и зората
от цъфнали ята със слънцето цвърти.
1866, Renouveau
превод: Кирил Кадийски
Няма коментари:
Публикуване на коментар