Времето беше много хубаво, а танцуващите слънчеви лъчи обгаряха кадифената ми кожа.
В околността не се виждаше жива душа. Във въздуха се чуваше от време на време песента на птиците, съпроводена с нежната музика на щурците.
Къщите, край които минавах бяха не много големи, мазилката им бе паднала, вратите изкъртени а дворовете обрасли с трева и бурени.
Тази тъжна картина се запечата за дълго в сърцето и мислите ми.
Сокака по който вървях, бе почти тревясал. Личеше, че скоро бе минавала каруца. Близо край мен прелетя самотна птица, която изпляска с крилете си, за да засили скоростта си и се чу задавения и крясък. Усетих аромат на торище, което свидетелстваше за живот в това почти изоставено, забутано и забравено от управляващите село. По това, което виждах, прецених, че няма осветление в селото, дори и комуникации.
Във въздуха се отрони гърлест мъжки глас. Малко след това видях доста възрастен мъж, който разпрягаше своето непослушно магаре и го ругаеше с непристойни думи.
Личеше, че къщата и двора бяха доста добре поддържани.
Магарето мяташе с опашка, гонейки мухите и въртеше вироглаво главата си.
- Стой бе, майката ти магарешка! – отсече той и го шибна по врата – Хайде миличък, хайде… Ако не си ти, какво ще правя без теб?
Магарето го погледна, облиза устни и поклати приятелски глава, като че разбра, какво му се говореше и раздвижи весело опашка.
- Обичам те, приятелю! – рече старецът и го погали.
***
Дворът бе разделен на две части с висока ограда. В близост до къщата бе направена голяма дървена постройка, където домакина събираше зимнината си.
В частта пред и около къщата, която бе на два етажа имаше лехи с цветя, овощни дръвчета с клони натежали от плод, няколко къси реда лозе и насят зеленчук.
Пред къщата бяха положени и фугирани тротоарни плочи в три реда. По същия начин беше и пътеката до вратницата.
За отбелязване беше, че в тази част на двора имаше и кладенец. Беше решен и проблема с осветлението.
В другата част от двора, домакините имаха кокошки, които леко чоплеха с крак, за да търсят червеи. Сред тях петелът пристъпваше надменно. Той избираше от време на време някоя от тях и започваше да се върти наоколо и с кратко позитивно къткане, а кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно, като прегъваше крака и го поддържаше с крилете си.
В дъното на тази част от двора имаше куче, което бе вързано на железен лост забит в земята в близост до неговата къщурка.
В кошарата имаше пет овце, които лежаха на сянка и преживяха. Край едната от тях имаше две агънца, които бозаеха.
***
От едната част на лятната постройка се усещаше силна и ароматна миризма на готвено.
- Добър ден! – поздравих с усмивка домакина.
- Добър ден, синко! Извинявай, че говоря така, но такъв ми е дерта. – усмихна се той и зъбите му блеснаха като бисери, озарени от слънцето.
Очите му изразяваха смесени чувства, дори и неопределена тъга.
- Какво те води насам, момко? - попита той изненадан – Тука е почти забравено от бога място.
- Обичам природата и непознатите места, а те са предизвикателство за мен и още нещо…
Възрастният мъж ме огледа отгоре до долу, фотоапарата и камерата, и се усмихна.
- Ти да не си …?! – попита с учудване планинеца.
- Да, нещо подобно – усмихнах се приятелски – Приятно ми е, Стефан се казвам – и протегнах ръка.
- Драго ми е, аз съм Стоян! – отговори той, изкашля се леко, поставяйки ръка пред устните.
- Стоене, покани човека да си отпочине! – обади се домакинята, която бе излязла пред къщата.
- Добре, Пено, добре. Не се вълнувай толкоз! Пази си здравето, скъпа! Идваме.
- Заповядай, момко, заповядай! Радваме се когато ни дойде някой на гости. За нас е голямо удоволствие… Сигурно си изморен, от похода в това горещо време. Сядай! Какво ще пиеш, чай или кафе.
- Благодаря, кафе… и ако може чаша вода!
Аз съм с кола, но я оставих долу в низкото и реших да се разходя до тук и да направя снимки на тази прекрасна природа.
***
Разговаряхме надълго и широко за проблемите на българското село и неговите жители. Темата на разговора бе обстойна и задълбочена. Домакините нямаха нищо против да запиша всичко.
Дядо Стоян беше на седемдесет години, а съпругата му на шестдесет и осем Имаха деца и внуци в близкия град намиращ се на петнадесет километра от селото, които ги посещаваха в почивните дни.
Възрастните не желаеха да се отделят от земята и своя дом, и да досаждат на децата си. Чувстваха се спокойни в това село състоящо се от четиридесет къщи, пет от които бяха населени, скътани в красивия балкан и носеща живот природа.
Природата бе обляна от зеленината на полето, зеленината на тревата, а полските и горските цветя пораждаха съществена тръпка за живот и любов към родната земя.
Не можех да откъсна очи от възрастните хора, които ме изпратиха с най-добри пожелания.
За мен те бяха стожери на живота…
© Николай Пеняшки – Плашков
