УЙЛЯМ БЛЕЙК - поезия

АХ, СЛЪНЧОГЛЕДЕ!

Слънчогледе, скучаеш ли ти,
вечно слънчеви стъпки броящ,
изпровождащ през златни врати
пътник, метнал вечерния плащ?
На младежа изтлелият плам
и в савана девичият лед
се надигат от гроба, натам,
де стремиш се и ти, слънчоглед.
******

ГРАДИНАТА НА ЛЮБОВТА

Бях в градината на Любовта
и какво да си мисля, не знам:
връз тревата, добра за покой и игра,
се издигаше някакъв храм.
Този храм бе затворил врати
и изпречил скрижала НЕДЕЙ.
Закопнял за цветя, призовах Любовта,
ала глас ми изсъска: „Не смей!“
И съгледах — в гробове безброй
никнат кръстове вместо цветя.
В черни трънни венци тъмничари отци
ми обвиха страстта, радостта…

*******

ЕКЪТ НА ПОЛЯТА

Щом слънце изгрее,
небето се смее,
камбанки ромолят
в щастливата пролет
и звънко издига
гласец чучулига,
а в китна дъбрава
и дроздът отпява —
започва играта
и екват полята.
Джон с белите власи
седи у дома си
в старешка седянка
под дълбока сянка.
Все гледат играта,
все някой подмята:
„Какви бяхме луди!
Човек да се чуди…
По цял ден в играта
ехтяха полята!“
Но малките вечер
са капнали вече,
в червения залез
не тичат нахалост.
В гнездата са всички
невръстните птички
край мамини скути,
увити, обути.
Престава играта,
тъмнеят полята…
*******

КРИСТАЛНИЯТ ШКАФ

Девица вън ме улови

подскачах на едно краче.
Постави ме във своя шкаф
и врътна златното ключе.

А шкафът беше от злато,
блестеше в бисер и кристал
и мъничък, прекрасен свят
там в лунна нощ бе засиял.

И друга Англия видях,
друг Тауър с йомени на пост
и друга Темза да влече
води под Лондонския мост.

Девица втора зърнах там,
с прозрачна и ефирна плът,
бе с три тела, едно в едно,
смаляващи се всеки път,

с усмивка тройна… Сетих в страх
как тръпен пламък в мен гори.
Целунах дивната мома —
целувка тройна ми дари

с три образа, и запленен
от средния, обзет от страст,
се хвърлих в нежния кристал,
но шкафът крехък бе и — прас! —

като подхвърлено дете
сега навън пищя от глад.
Над мен — ридаеща жена
и пълен с вопли нощен хлад…

*******

СМЕЕЩА СЕ ПЕСЕН
Когато лесът развеселен се смее
и ручей с трапчинки усмихнат се лее,
когато ветрецът засмива се с мене
и мило се смеят хълмите зелени,
когато се смее узрялата нива,
когато щуреца на смях го избива
и палави щерки, и млади снахи
звънливо заливат се в „Ха-ха-хи!“,
и шарени птички се смеят в гората,
и мами с черешки, с орешки софрата,
ела сред уханните цветни лехи
да пеем блажения хор: „Ха-ха-хи!“

превод: Спас Николов