неделя, 10 юли 2011 г.

Сонет 23 ; Франческо Петрарка

В безлюдните поля - далече от тълпата -

аз крача бавно сам, угрижен и вглъбен.

И зорко бдя, готов да бягам ужасен,

съгледам ли следи от стъпки по земята.

От хорските очи едничка самотата

остава най-добро прикритие за мен;

защото си личи по моя вид сломен

как скритата любов гори безспир в душата!

И вече почвам сам да мисля, че дъбрави,

полета, планини и ручеи пенливи

познават тайната на моя дял горчив.

Защото ни за миг Амур не ме остави

и всякъде - дори и в лесовете диви -

вървеше с мене - спътник приказлив!

Няма коментари:

Публикуване на коментар