четвъртък, 28 юли 2011 г.

Сонет – история и структура

Терминът сонет е извлечен от провансалската дума sonet и италианската sonetto, като и двете означават кратка песен.
През 13 век, сонетът е представлявал кратка поема от четиринадесет реда (стиха) със стриктна рима и логическа структура. Ковенциите, асоцииране със сонета, се изменят през неговата история.
Тук римата има своя схема. Тя изгражда три четиристишия с кръстосани рими и заключително двустишие (със съседни рими).
Схемата на сонета е следната: abab cdcd efef gg (т.е. три четиристишия и едно двустишие).
Считана е за глупава по време на революцията.

Технически определението на сонета , не е проблем: състои се от 14 стиха, разделени (обикновено) чрез римата и тезата по осем
стиха (октава) и 6 стиха (секстина).
Метриката е обичайно използвана в конкретния език: в английския това е петостъпният ямб , във френския - александринът, а в латински - езикът, на който за пръв път се създава
sonneto (“песничка”) - единадесетосричният стих.

Първият виден представител на сонета е Петрарка (1304 -1374)
Схемата на римуването на Петрарка (abba, abba, cde, cde или cdc, dcd) е доста по-различна от тази у Шекспир ( abba, cdcd, efef, gg).

( „Из речник на съвременните литературните термини” – Роджър
Фаулър). изд. „Наука и изкуство” – Сф. 1993 г. )

************************** ************************


*** Структура на Спенсъровия стих и сонет


Спенсър използва специфична поетична форма наречена Спенсъров стих, включен в няколко творби, включително „Кралицата на феите”.
Спенсъровият сонет е нещо средно между Петрарковия (италиански) и Шекспировия (английски) сонет. Подобно на Шекспировия сонет се състои от три четиристишия и двустишие, но в традицията на Петрарка, като заключението е следствие от тезата изразена в четиристишията. Римата се различава от Шекспировия сонет: (
abab bcbc cdcd ee)

Аморети. Сонет ХХХ - Спенсър

Аз огън съм, любимата ми – лед.
Но как тогава този неин студ
Не се топи от порива ми клет,
А става все по твърд и все по–лют?

И как тогава моят пламък луд
Не стихва от сърдечния й мраз,
Та аз горя, от своя блян нечут
И мойта жар възпламва всеки час?

О, що за чудо – в смут се питам аз –
От огъня да се втвърди ледът,
А този лед, по–хладен от елмаз,
На огъня да дава мощ и плът?

Такава сила има любовта,
Че в миг променя хода на света.

< незнаен преводач >

……………………………………..

Сонет от Петрарка


Ако сте смятали че с жестове сърдите
с отбягване на погледи на слова
или със срамежливо сведена глава
Ще ме принудите да прекратя молбите
и ще оставя да напуснете вратите
на моите гърди в които ви вкова
завина Амур бих казал при това
че оправдано и разумно труд хабите
защото нейния мил цвят обича влага
И по гласа на своята природа бяга
от песъчливите изсъхнали места
но този труд уви за вас е труд напразен
и затова се помирете с ориста
за да не крейте вечно в дом за вас омразен.

Сонети от Шекспир

1.

От хубавото чакаме приплод,
та щом цвета му есен зла пролази,
за него спомен, пълен със живот,
в наследника му свеж да се опази.

А ти, сгоден за образа си млад,
сам пламъка си храниш със гориво
и мъчиш ни в обилието с глад,
хабейки своя чар немилостиво.

Ти, който като вестник на Април,
света за да красиш, сред нас живееш,
съкровището свое в пъпка скрил,

скъпернико, ти, трупайки, пилееш.
Но сам умреш ли, знай, ще си изял —
от лакомство — и общия ни дял!


2.

Четиресетгодишната обсада
лика ти щом с окопи набразди,
от днешната ти пищна дреха млада
едва ли ще останат и следи.

Тогава, ако някой те запита
къде си скрил предишния си плам,
към взор угаснал в очница изпита
да сочиш гордо с пръст, ще бъде срам.

А би била далече по-богата
похвалата, когато му речеш:
— Тук, в тоз мой син е моята отплата

за буйните ми дни като младеж!
Тъй подмладен, макар и с бели власи —
затоплена ще видиш пак кръвта си.

Виждаш ли...?


Нощта е красива.
Виждаш ли...?
Луната се усмихва
като устните ти,
а звездите - прекрасни
като очите ти.
Кожата ти фина
като небесна пелерина.
.................................
Колоритна прелест!

понеделник, 11 юли 2011 г.

ПЕРСИЙСКИ АВТОРИ - поезия

Омар Хайям е роден през XI век в Нишапур. През годините, в които е живял и творил, е оставил голямо наследство в областта на математиката и астрономията. Бил е лекар и философ. Най-много е известен с литературните си произведения, представени под формата на " рубаи" (четиристишия).
Пълното му име е:
Гияс ад Дин Абу л Фатх Омар ибн Ибрахим Хаям Нишапури (на фарси – حکیم ابوالفتح عمر بن ‌ابراهیم خیام نیشابور
Автор е на около 1000 рубаи.

В младежките си години учи в известната за времето си школа на имам Муфак в Нишапур, като негови съученици и приятели по това време са били Низам-ал-Мулк, който по-късно става Велик Везир и Хасан-ибн-Сабах, "старецът от планината", бъдещият предводител на убийците Хашишини ( асасисини ). Впоследствие изгражда голяма астрономическа обсерватория в Исфахан.

Първи за Европа го открива Едуард Фицджералд след 700 години неизвестност.

За първи път е преведен на български, от немски и английски рубаи, от Гео Милев.
Следните рубаи са превод от Георги Александров:

*****
На знанието храма съвършен градих.
И много тайни разгадах аз в своя стих.
Но знам едно, че в същност нищичко не зная.
Животът ми отмина - виж това открих.

*****
Реват магаретата, гладни за трева:
От барабан по-кухи, гръмките слова.
Те роби са, а името - създай си име:
Ще запълзят пред теб с посипана глава.

*****
Сърцето си с една надежда превържи.
С приятел верен ти живота си свържи.
Сто глинени глави едно сърце не струват.
Сърце търси - сред този свят, гъмжащ от лъжи.

*****
От много ум, чуй, полза няма, а вреди.
Помага на глупци капризната съдба.
За да пребъде ласкава съдбата с мене.
Ума си ще удавя в живата вода.

*****
Пийни, защото пак ще бъдеш прах.
Единствено от самотата ме е страх.
Без вино, без любима, без другари - в гроба!
Червени, розите ще пият моя грях.

Тук в този стих и във всички останали, написани от него, се явяват като негова автобиография. Той е цяла вселена, енциклопедия...- и трудно може да се опише.
Написаното от него, в епохата, в която е живял и сътворил, въз основа на база знания, е голямо наследство във времето напред.
Двустишието:
" Но знам едно, че всъщност нищичко не зная.
Животът ми отмина - виж това открих."
е простичката житейска истина, казана с няколко думи...

Всичко написано и казано от него, е в сила за днешното съвремие. Няма нищо ново под слънцето. Някои биха казали, че като поет на виното, Омар Хаям, възвеличавайки неговата сила и омайност..., би могъл да окаже неблагоприятно влияние върху младото поколение - влечението към чашката. Всички знаем вредата от алкохола.
Чакайте драги приятели, тук става дума за нещо друго - философския смисъл на човешкото съществуване, дори в противоречие на божиите думи, и църковните канони...
Къде е истината? За мен тя е по средата. Къде е щастието? Според мен между Рая и Ада.
Има автори които казват, че неговото творчество е мистика. Аз ще отрека това твърдение, и съм готов да го докажа със следните негови четиристишия, а и не само с тях...

Да си седиш и скърбиш - не е ли срам;
Обидите да помниш, от доброто - грам!
Напей се, докато са здрави струни звънки.
Напии се, чашата преди да счупиш сам.

*****
Без воля е човекът жалко същество.
Надвий тъгите и ела на пиршество.
Бъди разумен - в скръб искрата не удавяй:
Живота си окаян сменяй с тържество.

Тези четиристишия нямат нищо общо с мистиката, а цялото му творчество за мен е реализъм...Цялото му творчество е цяла вселена. Вълнувала е, вълнува и днес с искреността си, и ще вълнува...

***********************************************************************************
Ето и други негови Рубаи


*****
"На философите не станах мил,
но види Бог дали съм съгрешил.
Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно,
дори не знам защо съм се родил!"

*****
"Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото брат, е просто суета."

*****
Чтоб мудро жизнь прожить, знать надобно немало,
Два важных правила запомни для начала:
Ты лучше голодай, чем что попало есть,
И лучше будь один, чем вместе с кем попало.

* * *
Растить в душе побег унынья – преступленье,
Пока не прочтена вся книга наслажденья
Лови же радости и жадно пей вино:
Жизнь коротка, увы! Летят её мгновенья.

* * *
Запрет вина – закон , считающийся с тем,
Кем пьётся, и когда, и много ли, и с кем.
Когда соблюдены все эти оговорки,
Пить – признак мудрости, а не порок совсем.

* * *
Общаясь с дураком, не оберёшься срама,
Поэтому совет ты выслушай Хайяма:
Яд, мудрецом тебе предложенный, прими,
Из рук же дурака не принимай бальзама.

* * *
Я знаю этот вид напыщенных ослов:
Пусты, как барабан, а сколько громких слов!
Они рабы имён. Составь себе лишь имя,
И ползать пред тобой любой из них готов.

* * *
Нам жизнь навязана; её водоворот
Ошеломляет нас, но миг один – и вот
Уже пора уйти, не зная цели жизни…
Приход бессмысленный, бессмысленный уход!

* * *
«Вино пить – грех?! Подумай, не спеши!
Сам против жизни явно не греши.
В ад посылать из-за вина и женщин?
Тогда в раю, наверно, ни души.

* * *
В колыбели - младенец, покойник - в гробу:
Вот и всё, что известно про нашу судьбу.
Выпей чашу до дна и не спрашивай много:
Господин не откроет секрета рабу.

* * *
Трясу надежды ветвь, но где желанный плод?
Как смертный нить судьбы в кромешной тьме найдёт?
Тесна мне бытия печальная темница, -
О, если б дверь найти, что к вечности ведёт!

* * *
Растить в душе побег унынья – преступленье,
Пока не прочтена вся книга наслажденья
Лови же радости и жадно пей вино:
Жизнь коротка, увы! Летят её мгновенья.

* * *
Запрет вина – закон , считающийся с тем,
Кем пьётся, и когда, и много ли, и с кем.
Когда соблюдены все эти оговорки,
Пить – признак мудрости, а не порок совсем.

*****
Мир-мгновенье, и я в нём мгновенье одно.
Сколько вздохов мне сделать за миг суждено?
Будь же весел, живой! Это бренное зданье
Никому во владенье навек не дано.

В сей мир едва ли снова попадём,
Своих друзей вторично не найдём.
Лови же миг! Ведь он не повторится,
Как ты и сам не повторишься в нём.

Смысла нет постоянно себя утруждать,
Чтобы здесь, на Земле, заслужить благодать.
Что тебе предназначено, то и получишь,
И ни больше, ни меньше. И нечего ждать.

Жизнь пронесётся, как одно мгновенье,
Её цени, в ней черпай наслажденье.
Как проведёшь её, так и пройдёт.
Не забывай: она твоё творенье.

Увы, немного дней нам здесь пробыть дано,
Прожить их без любви и без вина - грешно.
Не стоит размышлять, мир этот стар иль молод.
Коль суждено уйти, не всё ли нам равно?

Всё пройдёт - и надежды зерно не взойдёт.
Всё что ты накопил - ни за грош пропадёт.
Если ты не поделишься вовремя с другом -
Всё твоё достоянье врагу отойдёт.

От безбожья до Бога - мгновенье одно.
От нуля до итога - мгновенье одно.
Береги драгоценное это мгновенье:
Жизнь - ни мало, ни много - мгновенье одно!

Не трать себя, о друг, на огорченья,
На камни тягот, на долготерпенье.
Не зная завтра, каждое мгновенье
Отдай вину, любви и наслажденью!

* * *
Я в мечеть не за праведным словом пришёл,
Не стремясь приобщиться к основам пришёл,
В прошлый раз утащил я молитвенный коврик,
Он истёрся до дыр – я за новым пришёл.

* * *
Шёл я трезвый – веселья искал и вина,
Вижу: мёртвая роза – суха и черна.
«О несчастная! В чём ты была виновата?»
«Я была чересчур весела и пьяна…».

* * *
Удивленья достойны поступки Творца!
Переполнены горечью наши сердца,
Мы уходим из этого мира, не зная
Ни начала, ни смысла его, ни конца.

* * *
От страха смерти я, - поверьте мне, - далёк:
Страшнее жизни, что мне приготовил рок?
Я душу получил на подержанье только
И возвращу её, когда наступит срок.

* * *
Общаясь с дураком, не оберёшься срама,
Поэтому совет ты выслушай Хайяма:
Яд, мудрецом тебе предложенный, прими,
Из рук же дурака не принимай бальзама.

*****
Ти Слънце`о... на небесата си и ето,
към теб като прашинка падам... и искри брокат!
Величието ти възпявам със перото клето,
разумът беден е, да види твойта благодат!

....
Да пием, весели красавици да любим,
туй по-приятно е от пост и дамаскин,
не бойте се от Ада! Няма що да губим!
Във Рая не допускат девствени! Амин!

.....
Търси мъдреца, пий от него вяра,
а видиш ли глупак, завий веднага,
От мъдрия и чаша със отрова ще е блага,
А глупавия мед да ти предлага... бягай!

*****
Египет, Рим, Китай да са ти във краката,
Владей света дори, за тебе пак съдбата
Приготвила е край, какъвто и за мен -
Два метра бял саван, две педи под земята.

***
Пийте смело, другари! За глъч закопнях,
За веселие, песни пиянски и смях.
А до Съдния ден, той нали не е утре?,
Може би ще забравят този малък наш грях.

***
По-добре е да пия и жени да лаская,
Вместо в молитви и пост да се кая.
Ако в Ада отиват тез, що любят и пият,
То кого ли тогава ще пуснат във Рая?

***
Светът трае миг, миг ме има и мене.
Колко пъти за миг мога дъх да поема?
Весели се! Живей! Тази тленна обител
Никой няма навеки за свой дом да вземе.

***
Любовта ми към теб съдят всички сплетници,
Нямам време да споря с невежи критици.
Любовта е балсам, изцеляващ мъжете,
Лицемерите само превръща в болници.

***
Как нежно вятърът целува на розата страните,
Как светли са лицето мило, поляните, реките!
Отминалото не обсъждай! Изтляха му следите.
Живей щастливо във момента! Как хубави са дните!

***
Опитай да не съжаляваш за времето текущо.
Душата си недей мъчи ни с минало, ни със идущо.
Съкровищата свои харчи, дорде си жив,
Защото пак на оня свят ще стъпиш неимущ ти.

***
Ще дойде краят, но кога – кой знае?
Да пием вино – истината май в това е.
Не си лозе, глупако: от пръстта
едва ли някой ще те откопае!

***
За теб – познал света – урок аз знам,
сред първите бъди мъдрец голям.
С език, уши и поглед да останеш –
прави се пак на сляп, на глух и ням.

***
За своя жребий участта си не кълни.
Без плач към гроба на другаря погледни.
Цени момента мигновен и мимолетен.
Не се вторачвай в минали и бъдни дни.

***
Света плениха с мъдрост мъдрите мъже.
И тях съдбата ги навърза на въже.
Те бяха светлинки, но пътя не откриха
и легнаха в нощта, заспали сън блажен.

***
Запитах свойта чаша, прилепил уста:
Веригата от дни къде влече света?
Отвърна тя със впити в устните ми устни:
“Не ще се върнеш, пий до дъно радостта!”

***
Велики тайни са животът и смъртта.
Узнаеш ли ги, Бог ще бъдеш за света.
До днес у мен сърцето ми не ги изучи,
та утре ли – когато спре да бий в пръстта.

***
Напих се и в стена стакана свой разбих.
От пръснатия череп чух едничък стих:
“На теб подобен бях, ще станеш като мен.”
Парчетата целунах и се извиних.

***
На младини под пламналия шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.

***
Ти пиещите не кори! Такъв е пая,
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали “не пия капка” –
къде по-глупави неща за тебе зная.

***
И хрумна ми: “Защо дошъл си на света?
А сетне пък: “Какво те чака след смъртта?”
О, вино забранено! С тебе искам аз
да заглуша на тез въпроси дързостта!”

***
Дошли сме – откъде? И накъде вървим?
Чий разум ни държи? – За нас недостижим.
Безброй души кристални под обръча на свода
изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим?

***
Затова, че не говоря, нямам никаква вина.
Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена.
Знам достатъчно и точно на тълпата същността,
та пред нея да разкривам цялата си светлина.

***
Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах – но за света какво е?

***
Върти ни този свят на смени, гнети ни в кръг ожесточен,
до невъзможност пълен с мъки, от светли радости лишен.
Блажен е гостът, бил за кратко в него и поел на път,
а недошлият на земята е още много по-блажен.

***
Въртят се в полунощни орбити над мен студените звезди.
Мъдрец подир мъдрец унесено в безбройни нишки ги реди.
На мисълта хвани конеца – той точно ще те заведе,
където пак глави замислено стоят над някакви следи.

***
Без тръпка няма обич – плам неугасим.
Над мокри вършини се вие едничък само черен дим.
Разжарен огън любовта е, изкрящ безсънно сред нощта,
а влюбения вехне с рана, от лекари неизцерим.

***
За щастие – до дъно! Наливай с порив скъп!
Презри деня суетен! Живей без страх и скръб.
И тежките вериги но твоя глупав разум,
затворник временен, снеми от своя гръб.

***
Без ропот приеми съдбата, било в дъжд или в пек,
от болките не се оплаквай – това е най-добрия лек.
И по-богат да станеш, трябва за всичко да благодариш,
изпитано от теб случайно в шума на този звезден ек.

***
За сбогом искам само чаша – от близки или от врази!
С рубина си си тя ще обагри пролетите от мен сълзи.
Щом аз умра, с червено вино измийте мъртвото ми тяло
и го сложете сред ковчега на ароматните лози.

***
И още: моята могила сравнете до земята чак –
на простата чавешка скромност да бъде тя безсмъртен знак.
А в грънчарницата после от моя прах, замесен с вино,
за каната винопитейна измайсторете похлупак.


The poet

автор: Уйлям Кълън Брайнт
*************************************** 


"Ти, който носиш wouldst името на братята поет средата си на човечеството, и се облече в думи на пламъка Мисли, че трябва да живеят в рамките на общата ума! не сметнат за формиране на безсмъртен лежеше забавлението на сънлив летен ден.


Но събере всичките си правомощия,
И ги сеят на стиха, че ти си заключил тъкат,
и в самотните си часове,
В тиха сутрин или в безсънен навечерието
Докато топлите настоящите тръпки чрез твоите вени
, изложени горящите думите в владеят щамове.

Не гладка масив от израза
умело потърси и нареди макар да е,
Което студената Римуващия определя
върху неговата страница с сладостна индустрия
може да се събуди на апатичен пулса на раздвижено скорост,
Или напълнете с внезапни сълзи на очи, които четат.

Тайният wouldst знай
да се докоснат до сърцето или огън кръвта на воля?
Нека твоите очи o'erflow;
Нека устните ти треперят със страстен тръпката;
Хванете голямата мисъл, не след още му мощност е минало,
и се свързват в думи , емоцията на флота бързо.

След това, трябва да ти стих се появи
Спирането и груб, и всички unaptly ковано,
Докоснете суров линия със страх,
Запазване в момента на пламенна мисъл;
Тогава призове обратно оригиналния блясък и оздравее
Щамът с възторг, че с е написал огън.

И все пак нека не празен порив
на страстта намерите едно изказване в твоята непрофесионални,
Взрив, че развихрянето праха
Покрай вой улицата и изчезва;
Но чувството на спокойствие мощност и силен замах,
като течения, пътуващи през безветрен бездната.

Seek'st ти, в хола установява,
да limn красотата на земята и небето?
Преди ти вътрешен поглед
Нека цялата тази красота в ясна визия лъжа,
Погледни върху него с извънредна любов и напишете
думите, вдъхновени от почуда и наслада.

От буря wouldst ти пея,
Или кажете на битки - да направят себе си част
от най-големите безредици; придържат
Към хвърли останките от ужас в сърцето си;
Scale, с приемащата нападение, височината на укреплението е
И стачката и борбата в най-дебелата борбата.
Така че да вземаш в кадър лежеше
Това дано да издържите от век на век,
И те, които четат се каже
! Какво вещерство виси на тази страница поет
Какво изкуство е тази писмените магии, за да намерите
това влияние от настроението на настроението на готови ума! "
1863
"Ти, който wouldst носят името
................... "
Тази великолепна поема на Брайънт, го нарежда при Робърт Фрост, Джон Ъпдайк, Карл Сандбърг, Лорънс Ферлингети. И- разбира се големият - Уйлям Меридит - човекът, който обикна България като втора родина ... почина преди три години.

неделя, 10 юли 2011 г.

Сонет 23 ; Франческо Петрарка

В безлюдните поля - далече от тълпата -

аз крача бавно сам, угрижен и вглъбен.

И зорко бдя, готов да бягам ужасен,

съгледам ли следи от стъпки по земята.

От хорските очи едничка самотата

остава най-добро прикритие за мен;

защото си личи по моя вид сломен

как скритата любов гори безспир в душата!

И вече почвам сам да мисля, че дъбрави,

полета, планини и ручеи пенливи

познават тайната на моя дял горчив.

Защото ни за миг Амур не ме остави

и всякъде - дори и в лесовете диви -

вървеше с мене - спътник приказлив!

УЙЛЯМ БЛЕЙК - поезия


АХ, СЛЪНЧОГЛЕДЕ!

Слънчогледе, скучаеш ли ти,

вечно слънчеви стъпки броящ,
изпровождащ през златни врати
пътник, метнал вечерния плащ?
На младежа изтлелият плам
и в савана девичият лед
се надигат от гроба, натам,
де стремиш се и ти, слънчоглед.
******

ГРАДИНАТА НА ЛЮБОВТА


Бях в градината на Любовта

и какво да си мисля, не знам:
връз тревата, добра за покой и игра,
се издигаше някакъв храм.
Този храм бе затворил врати
и изпречил скрижала НЕДЕЙ.
Закопнял за цветя, призовах Любовта,
ала глас ми изсъска: „Не смей!“
И съгледах — в гробове безброй
никнат кръстове вместо цветя.
В черни трънни венци тъмничари отци
ми обвиха страстта, радостта…

*******


ЕКЪТ НА ПОЛЯТА


Щом слънце изгрее,

небето се смее,
камбанки ромолят
в щастливата пролет
и звънко издига
гласец чучулига,
а в китна дъбрава
и дроздът отпява —
започва играта
и екват полята.
Джон с белите власи
седи у дома си
в старешка седянка
под дълбока сянка.
Все гледат играта,
все някой подмята:
„Какви бяхме луди!
Човек да се чуди…
По цял ден в играта
ехтяха полята!“
Но малките вечер
са капнали вече,
в червения залез
не тичат нахалост.
В гнездата са всички
невръстните птички
край мамини скути,
увити, обути.
Престава играта,
тъмнеят полята…
*******

КРИСТАЛНИЯТ ШКАФ


Девица вън ме улови


подскачах на едно краче.
Постави ме във своя шкаф
и врътна златното ключе.

А шкафът беше от злато,
блестеше в бисер и кристал
и мъничък, прекрасен свят
там в лунна нощ бе засиял.

И друга Англия видях,
друг Тауър с йомени на пост
и друга Темза да влече
води под Лондонския мост.

Девица втора зърнах там,
с прозрачна и ефирна плът,
бе с три тела, едно в едно,
смаляващи се всеки път,

с усмивка тройна… Сетих в страх
как тръпен пламък в мен гори.
Целунах дивната мома —
целувка тройна ми дари

с три образа, и запленен
от средния, обзет от страст,
се хвърлих в нежния кристал,
но шкафът крехък бе и — прас! —

като подхвърлено дете
сега навън пищя от глад.
Над мен — ридаеща жена
и пълен с вопли нощен хлад…

*******


СМЕЕЩА СЕ ПЕСЕН

Когато лесът развеселен се смее
и ручей с трапчинки усмихнат се лее,
когато ветрецът засмива се с мене
и мило се смеят хълмите зелени,
когато се смее узрялата нива,
когато щуреца на смях го избива
и палави щерки, и млади снахи
звънливо заливат се в „Ха-ха-хи!“,
и шарени птички се смеят в гората,
и мами с черешки, с орешки софрата,
ела сред уханните цветни лехи
да пеем блажения хор: „Ха-ха-хи!“

превод:
Спас Николов


ИЗВЕСТНИ АНГЛИЙСКИ ПОЕТИ

Скъпи приятели, ще Ви представя по моя преценка най-известните английски поети. :)
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

* Арнолд Матьо
( 1822 – 1888 )


* Барет Браунинг Елизабет

( 1806 – 1861 )


* Уйлям Блейк

( 1757 – 1827 )


* Мостове Робърт Сиймор

( 1844 – 1930 )


* Ан Бронте

( 1820 – 1849 г. )



* Шарлот Бронте
( 1816 – 1857 г. )




* Емили Бронте
(1818 – 1848 )




* Брук Рупърт
(1887 – 1915 )



* Робърт Браунинг
(1812 – 1889 )



* Робърт Бърнс

( Шотландец по националност 1759 – 1796 )




* Самюел Бътлър
(1612 – 1680)




* Байрън лорд Джордж Гордън Ноел
(1788 – 1824 )




* Луис Карол

(1832 – 1898 )




* Колридж Самюел Тейлър

(1772 - 1834 г.)



* Купфеловите Уилям
(1731 - 1800 г.)




* Джефри Чосър
(1340 – 1400)




* Честъртън Гилбърт Киит

(1874 – 1936)



* Колирдж Смюел Тейлър
(1772 - 1834)



* Купферовите Уилям
(1731 – 1800)

* De La Mare Уолтър
(1873 – 1956)



* Чарлз Дикенз
(1832 – 1888)



* Джон Дън
( 1572 – 1631)



* Дойл Сър Артър Конан
(1859 - 1930 г.)



* Джон Драйдън
(1631 – 1700 г.)



* Елиат Томас Стърнс
(1888 – 1965 г.)



* Финч Ан
(1661 – 1720 г. )



* Робърт Тррейвс
(1895 – 1985 г.)



* Томас Грей
(1716 – 1771 г.)



* Томас Харди
(1840 - 1928 г.)



* Томас Худ

(1799 – 1845 г.)



*
Housman Алфред Едуард
(1859 – 1936 г.)



*
Howitt Meri
(1799 – 1888 г.)



* Олдъс Хъкели
( 1894 – 1963 г.)



* Джон Кийтс
(1795 – 1821 г.)



* Киплинг Джоузев Ръдиард
(1865 – 1936 г.)



* Лорънс Дейвид Хърбърт
(1883 - 1930 г.)



* Едуард Лир
(1812 – 1888 г.)



* Кристофър Марлоу
(1564 – 1593 г.)


* Masefield Джон Едуард
(1878 – 1967 г.)



* Джон Милтън
(1608 – 1674 г.)



*
Noyes Алфред
( 1880 – 1958 г.)



* Папа Александър
(1688 – 1744 г.)



*
Raleigh сър Уолтър
(1552 – 1618 г.)



*
Chistina Rossetti
(1830 – 1894 г.)



* Уилям Шекспир

(1564 – 1616 г.)



* Шели Пърси
Bysshe
(1792 – 1822 г.)



* Сидни Сър Филип

(1554 – 1586 г.)



* Тенисън Алфред Лорд
(1809 – 1892 г.)



* Оскар Уайлд
( 1854 – 1900 г.)



* Уилям Уърдсуърд
(1770 – 1850 г.)


петък, 8 юли 2011 г.

"НОРМАНДСКА ШЕГА" на МОПАСАН


Ги дьо Мопасан е един безспорните майстори на словото използвайки истинския, чистия и неподправен френски език.

В неговите разкази са залегнали проблемите във френското село, където с изключително майсторство и богат езиков речник, сполучливо е описана френската природа и любовта към родната Нормандия.
Сборникът от разкази "Нормандска шега" за мен е един своеобразен и много добре сформиран и подреден албум с образи на селяни, природни картини и богат на житейски събития.
Чувства се изключителния усет и познание на селската човешка душа, нейните вълнения, интимности, зов към природата и нейната красота. Усещат се и носталгични нотки спрямо детството на автора.
Изключително място заемат и разказите на ловна тематика. В тях се усеща майсторството на словото, с което е описана горската флора и фауна.

В разказите на Мопасан се чувства дълбокото познание на човешката душа и народопсихологията. Именно в тази насока виждаме авторовата стихия. Спокойно мога да  отбележа, че Ги дьо Мопасан може да бъде много добър учител в това отношение.
Особено важно място в неговото творчество заема и Френско - пруската война.
Сборникът от разкази доказва качествата и достойнствата на Мопасановата проза. Той е изключителен майстор на словото и ни изненадва със своите умения да разказва.