вторник, 31 май 2011 г.

С дух несъкрушим

Врачанският балкан е с дух хайдушки,
а в планинските потоци сърцето е в плен.
Високо в небето слънцето припича,
а безкрайността в любов се врича.

Кръжи в синевата орел самотен
и крясък нарушава самотата.
По горските пътеки тихо преминава
кошута нежна, но горделива.

Врачанският балкан
е с дух несъкрушим.


понеделник, 23 май 2011 г.

ПОЧТИ ВИРТУАЛНА ЛЮБОВ

Бях на 23 години. По голяма част от личното си време прекарвах в самота и четене на книги.
Почти нямах приятели, а и доста често се чувствах като аутсайдер.
Като ученик в техникума, се изявявах в часовете активно и получавах отличните оценки на учителите, но за сметка на това съучениците ми не одобряваха това мое афиширане и гледаха на мен като на натегач. Но не беше така. Бях от семейство, което ме възпитаваше в любов към знанието и книгите. Независимо от това, книгите за мен бяха мой ежедневен спътник.
В часовете по литература, учителят Михов забелязваше отличните ми знания, дори и донякъде ораторските ми качества, които според мен не бяха на някакво съществено ниво.
За кратко време станах популярен в техникума.
Обичах да рецитирам Шекспир, Гьоте, Ботев, Вазов, Яворов, дори и мои любовни стихове.
Само някои по-красиви момичета се опитваха да усетят моята близост, но не почувствах афинитет към никоя от тях. Дори не го усетих от общите ни разговори и това ме затвори още повече…

Доста време се борех със самотата в реалния живот. Поради тази причина предпочитах да чета и често посещавах сайтове за литература и запознанства, дори и Фейсбук.
Често попадах на позитивни потребители, с които можех да разговарям нормално и да общувам на различни теми, за да почувстваме както се казва духовна близост. Публикувахме свои мисли за живота, стихове и проза.
Дори на техни стихотворения коментирах в поетична форма.

И така с времето напред.
Неусетно се появи моята сродна виртуална душа. Казваше се Татяна.
Беше невероятна, както в словото, начина на мислене, отношението и към живота, и човешките взаимоотношения. А лиричната и поезия докосваше сърцето ми. Често разговаряхме и по скайп; за много лични неща, къде живеем, за литература и изкуство. Паснахме си от всякъде като сродни души. Като че бяхме родени от една майка. Изпрати ми своя снимка,. Същото направих и аз. Чувствахме се щастливи, дори го споделяхме. Прекарвахме свободното си време в непрекъсната виртуална връзка и си посвещавахме любовни стихове.
Така продължихме близо месец. Вече знаех, че живеехме в един град.

Дойде моментът да си определим среща. Мястото беше Морската градина.
След като се срещнахме в уречения час, имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Въпреки това имах своето притеснение. Друго беше да разговарям с Татяна в глобалната мрежа, а друга бе действителността. Как ли щеше да реагира тя? Дали нямаше да се пробие моментът и да си остана същия аутсайдер.

И ето какво се случи.
Тя беше усмихната, стройна като фиданка, с дълга черна коса прихваната с диадема, леко мургаво лице, фини и тънки като гайтани вежди, прекрасни клепачи, очи като на сърна и шия като на лебед.
Имах чувството, че съзерцавах статуята на Афродита, на която се наслаждавах. За миг усетих как ме прободе стрелата на Амур и почувствах приятна болка. Вече знаех, че ще бъде тя – жената на живота ми.
Вътрешно разбрах, че красавицата изпита същото, когато хвана нежно ръката ми и помоли да се срещаме често.
Бяхме седнали на кафе, държахме ръцете си, мълчахме, а само крайниците и очите говореха.

В случая глобалната мрежа ни изхвърли в реалния живот – изпълнен със своите позитиви и негативи.
Бяхме благодарни на виртуалния свят, който ни събра и сърцата ни в едно прибра.
Как исках да прегърна таз кошута и да седне нежно в скута, за да почувствам дъха и сладък.
И в този час ний решихме…, любовта си удовлетворихме.

След тази дългоочаквана и прекрасна среща, узаконила вече нашата виртуална любов, последваха много вълнуващи дни и седмици.
Съществуваха моменти когато имахме усещането, че се сливаме, както се сливаха небето и земята.

След около два месеца ежедневни срещи, дори съвместни вечери, които бяха доказателство за нашата любов, аз я помолих да се ожени за мен и тя прие.
Родителите ни знаеха за нас и одобриха връзката ни.
Когато им съобщихме за нашето намерение, те се зарадваха, а за нас беше най-щастливият момент.


© Николай Пеняшки – Плашков

неделя, 22 май 2011 г.

БЪЛГАРИЯ

(Георги Джагаров)

Земя като една човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна,
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя, като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятaгян.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна – радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема

Земя, като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!

КЪМ РОДИНАТА

/Атанас Далчев/

Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичах не защото си богата,
а само затова, че си родина моя.
И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а заради туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.
Да търси който ще във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.

РОДИНА

Пейо Яворов


Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднаква мъртва в зной, под дъжд и гръм,
която днес един - друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - надлъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото - на битието вечно ново?

Но то...но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.

вторник, 17 май 2011 г.

ПОД ЗВЕЗДИТЕ

/ по "Сред звездите" от Ангел Попов /

Под звездите многобройни
властва светът със свойта мощ.
Не спят народи непокорни
под сияйна звездна нощ.

Светът обгърнат безутешно
от отломки стари
и отпиват безпогрешно
кръвта ни разни твари.

Под звездите многобройни
свят светува.
Под звездите многобройни
поквара и любов.


сряда, 11 май 2011 г.

Детски спомени

/ по "Кукли - спомен от детството"/ от Весислава Савова

Детство чисто и прекрасно
оставило следи в нашите сърца.
И ще бъдем винаги наясно,
че ще имат своя отпечатък.

вторник, 10 май 2011 г.

Щрих за познанието и личностното развитие

Интересът и познанието за историята на античната култура, изкуство и литература като начин на виждане и мислене на процесите, нещата, човека и обществото е изключително важно.
Именно това познание оформя, определя и надгражда иновационното мислене, което от своя страна дава базата за еволюцинното развитие в по-нови времена.
В случая се изгражда не само широка обща култура, която е определяща за развитието на личността, но и подпомага за оформянето на по-широк кръгозор, и по-различен поглед към съществуващите явления и процеси с цел сравняване и изследване.
Например: сравнението и изследването на египетското изкуство като контрапункт на изкуството на древна Гърция.
В египетското изкуство липсва обемност и движение.
Другото което е; връзката с философските идеи за движението: Хераклит и Елейската школа.
Не напразно римски философи и оратори са добивали своите познания и красотата на словото си от древните гърци.

Смисълът на историческото културно развитие е многопластов: история – култура – обща онтологична същност – толерантност – разбиране – филосовия. Не бива да забравяме и отношенията : общество – природа, семейна среда – общество.
Тук възниква идеята за най-важната ценност; „Човечността” / хуманизмът / еквивалентна на „достойнството”.
Оформя се връзката между културното и научно развитие, която от само себе си дава отпечатъка от изяществото на творчеството, словото: античен – съвременен свят.

© Николай Пеняшки – Плашков

За старостта

Пътеката на живота е в моите ръце.
Пътувам, а в мен отломки тишина.
Но решил съм с трепета в моето сърце,
да запазя вечно нежна топлина.

Не мисля, че ще ми е много леко
да съградя наново щастието в мен.
Не се страхувам, няма да е леко,
нито пък ще е някакъв проблем.

Детските години са в сива пепел,
а тя покри позорно любовта.
Животът ми, жестоко ме оплел
в ръцете жилави на старостта.

Мислите в мен са като лято -
нежен полъх в тялото повее.
Едно – единствено в мен е младо;
сърцето жадно да живее.

понеделник, 9 май 2011 г.

РУБАЯТ - ОМАР ХАЯМ

За да живееш мъдро – закони има много,
но два от тях е нужно да се зачитат строго:
ти по-добре гладувай, но хвърлен хляб не яж,
сам по-добре бъди, но не с глупак, ей богу.

***
Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам
и затова сега послушай съвета мъдър на Хаям:
отрова приеми, но нека да е приета от мъдрец,
а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам.

***
Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив.
А пиян – загубвам разум в тоя винен свят мъглив.
Ала някъде в средата има малък светъл миг,
той за мене е животът и се радвам, че съм жив.

***

За достойния няма награда. За грях,
че ще страдаш отвъд ли, сега те е страх?
Пò е страшен живот сред глупци недестойни,
пò ужасен от ада е разговор с тях.

***
Не се страхувай от деня – ветрец ухаен.
Недълговечна е скръбта в света безкраен.
На своя миг се радвай ти, не се плаши,
че мина този ден, че идва друг – незнаен.

***
От водна капка на земята родих се мълчалив и плах:
на огъня страстта ми даде живот, изпълнен с плач и смях.
А утре вятърът внезапен ще ме развее из всемира...
Затуй пий вино и се радвай, преди и ти да станеш прах.


***

С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже “Кой - аз ли, да много съм велик!”
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик


***

Приятелю, не се терзай за утрешния час!
Бъди щастлив от този миг под слънчевата власт!
Когато си отидем от земята – ще догоним
онез, които са живели векове пред нас.

***

Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път, и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не вижда прах – но за света какво е?

***

Да кажем, че си изживял без мъка всички дни – а после?
Че твоят жизнен кръг е бил сред песни и жени – а после?
Добре, и нека си живял щастливо сто години
и с още толкова живот под свода премини – а после?

***

Върти ни тоя свят – обител, гнети ни в кръг ожесточен,
препълнен от сърдечни рани, от светли радости лишен, .
Блажен е гостът, спрял за кратко във него и поел по пътя,
а недошлият на земята дори е още по-блажен.

***

Сред свода мълчалив заселени звездите
са извор на съмнения за мъдреците.
Дръж здраво нишката на своя ум! Онез са
безсилни мъдреци пред възлите на дните.

***

Не притежаваме ний щит за пред смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
За да живееш с радост, живей за радостта,
останалото тук е просто суета.

***

На младостта под огнения шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Дойдох като вода, заминах като вятър.




Маулана Джалал ал-Дин Руми - ПОЕЗИЯ

Маулана Джалал ал-Дин Руми / персийски поет

Откъси от „ Маснави”


...

Интуицията е един чужд език за егото.

...

„ Знание” означава непосредствен опит за огъня:
ти самият да почувстваш огъня,
а не да бърбориш за дима.
Целият този помпозен шум,
че притежаваш „духовна власт”
и че си вещ в духовността
е само начин да се каже на света:
„ Аз не разбирам нищо. Моля, извинете ме.”

...

Езикът е завеса, скриваща душата.
Когато задуха вятърът,
ние виждаме какво има
вътре в къщата.

...

Когато казваш на един жаден човек:
„ Ела тук! В тази чаша има вода!”
жадният човек отговаря:
„Това е само твое мнение.
Кое доказва твоето твърдение,
че това е течността „вода” ?

...

Малките герои побеждават своите врагове.
Големите герои побеждават себе си.

...

Аз съм сянка, влюбена в слънцето.
Когато ти изгрееш, аз изчезвам.

...

Един човек отишъл в розовата градина,
за да търси красиви цветове,
но открил красотата,
за която копнеел,
в лицето на градинаря.

...

Ако седемте океани се превърнеха в мастило,
то нямаше да е достатъчно за моята писалка.
Ако всички овощни градини бяха нарязани на моливи,
аз щях да ги изпиша всичките.

Словото не може да бъде изразено с думи.

ЕДМЪНТ СПЕНСЪР - биография и поезия


Едмънд Спенсър (1552 – 13 януари 1599) е виден английски поет, поет лауреат, най-известен със своята епична поема “ Кралицата но феите“ възхваляваща посредством фантастична алегория династията Тюдор и кралица Елизабет I (Глориана).
Рроден е в Лондон през 1552 г. син на шивача Джон Спенсър и съпругата му Елизабет. Едмънд има поне една сестра и няколко братя. Той получава образованието си в училището Мърчънт Тейлър в Лондон, където изучава латински. Счита се, че някои от стихотворенията публикувани в сборника Theatre for Worldings от фламандския бежанец Ян ван дер Нууд на 25 май 1569 г. са написани или преведени от младия Спенсър. През 1572 г. Спенсър следва в колежа Пембрук, Кеймбридж и получава бакалавърска степен, а през 1576 год. магистърска. Въпреки че трябва да работи и вероятно има здравословни проблеми Спенсър черпи полза от следването си. Там овладява древногръцки и най-вероятно чете Платон в оригинал. В колежа Спенсър се запознава с Гейбриъл Харви, който го запознава с важни личности и потенциални покровители, като Робърт Дъдли, граф на Лестър. След напускането си на Кеймбридж Спенсър живее известно време в Северна Англия, където се влюбва в девойката Роуз, която нарича с анаграмата Розалинд. През 1579 г. Спенсър издава първия си том с поезия, посветеният на сър Филип Сидни Календарът на пастира, състоящ се от 12 стихотворения, съответстващи на 12-те месеца. Творбата започва и завършва с жалбите на Колин Клаут през януари и декември. Останалите стихотворения са за любовта, поезията и религията. Април съдържа възхвала на кралицата на пастирите Елиза (Елизабет I ). Календарът на пастира се счита за своеобразен пролог към най-голямата творба на Спенсър Кралицата на феите.
Приятелят на Спенсър Харви го убеждава да се върне на юг, където го запознава със сър Филип Сидни, който го представя в двора и с когото обсъждат поезия. През 1577 г. Спенсър посещава Ирландия, а през същата година или през следващата влиза на служба при графа на Лестър. През 1580 г. отива в Ирландия, вероятно на служба при новоназначеният заместник-лорд Артър Грей (модел на героя от Кралицата на феите Артегал, олицетворение на справедливостта [2]). Скоро след пристигането си Спенсър придружава Грей в известния изнурителен поход до Мюнстър, където англичаните обсаждат и по-многобройна и по-добре снабдена папска и испанска войска при Смеруик. След което екзекутират 600 от пленниците.[3] Когато земите на осъдения на смърт граф на Дезмънд са разпределени Спенсър получава 3028 акра близо до Донерейл, включително стария замък в Килколман. Сред познатите му от района е Уолтър Роли, съ-колонист.
Спенсър се надява чрез поезията си да си намери място в кралския двор, където заедно с Роли занася първите три книги от Кралицата на феите и получава аудиенция при кралицата. Той обаче дръзко се противопоставя на основния секретар на кралицата, Уилям Сесил и единственото, което получава за работата си е пенсия през 1591 г. Когато е предложено да получи 100 лири стерлинг годишно за своята поема Сесил отвръща „Какво, всичко това за една песен?“. Вместо това получава 50. Спенсър пише памфлет против Сесил, който веднага е иззет.
В началото на 1590-те години Спенсър пише памфлет озаглавен Възглед върху днешното състояние на Ирландия. Ръкописът е публикуван през 1633 г. Памфлетът твърди, че Ирландия никога няма да бъде напълно „омиротворена“ от англичаните докато местният език и обичаи не се унищожат, посредством насилие, ако е нужно. Спенсър препоръчва тактиката на изгорена земя, каквото е наблюдавал по време на Дезмъндовите бунтове, за да се създаде глад. Спенсър изразява известна похвала на келтската поетична традиция, но също така използва тенденциозен и неправдоподобен анализ, за да докаже, че ирландците са потомци на варварите скити. Оливър Кромуел, който повече от който и да е друг английски държавник прилага предложенията на Спенсър, предоставя бившите владенията на Спенсър на внука му през 1657 г. [4]
На 11 юни 1594 г. Спенсър се жени за Елизабет Бойл, скоро след което е публикуван том със сонетите му Аморети, посветени на ухажването на съпругата му и стихотворението Епиталамион, посветено на сватбената му церемония. Според Аморети 80 поетът е завършил втората част на Кралицата на феите (книги IV-VI), когато се жени, макар да е публикувана през 1596 г. Спенсър е изгонен от дома си по време на бунта на Тайрон през 1598 г. Замъкът му в Килколман, близо до Донерейл, северен Корк, е изгорен и се смята, че едно от невръстните му деца загива в пожара, а според местна легенда умира и съпругата му. Спенсър притежава друг имот, на юг в Рени, на скала над р. Блекуотър в северен Корк. Руините му са все още видими днес. Недалече е растял „Дъбът на Спенсър“, който е унищожен от светкавица през 1960-те години. Според местната легенда той пише част от или цялата Кралица на феите под дървото. На следващата година Спенсър отива в Лондон, където умира според Бен Джонсън от „липса на хляб“ на 13 януари 1599 г. Графът на Есекс плаща за погребението му. Погребан е в Уестминстърското абатство до своя учител Джефри Чосър. Ковчегът му е носен от други поети и те хвърлят писалки и стихове в гроба сред много сълзи.

Структура на Спесъровия стих и сонет

Спенсър използва специфична поетична форма наречена Спенсъров стих в няколко творби, включително Кралицата на феите. Състои се от осем реда ямбичен пентаметър, а Последния ред е хексаметър, известен като александрина. Римата е следната: ababbcbcc.
Спенсъровият сонет е нещо средно между Петрарковия (италиански) и Шекспировия (английски) сонет. Подобно на Шекспировия сонет се състои от три четиристишия и двустишие, но в традицията на Петрарка, заключението е следствие от тезата изразена в четиристишията. Римата се различава от Шекспировия сонет: abab bcbc cdcd ee.
информация: Уикипедия
********************************************
С КАКВО, КАЖЕТЕ,
ДА СРАВНЯ ОЧИТЕ
/”Аморети”, сонет IХ/
С какво, кажете, да сравня очите,
които сгряват моя дух смрачен?
Достойно ли е нещо за лъчите
на погледа им, с нежност озарен?
Кой, слънцето? Те греят нощ и ден.
Луната ли? Но те са неизменни.
Звездите? Не, по-светло е над мен.
Ни огъня – те биват и смирени.
Ни мълниите – искри мигновени.
Ни диаманта – те не са тъй твърди.
Кристалът ли? Не, те са по-споени.
Стъклото? О, това ще я разсърди.
Създателят напромнят те тогаз,
че той сгрява всичко покрай нас.

Превод на Александър Шурбанов
————————-
АЗ ОГЪН СЪМ,
ЛЮБИМАТА МИ – ЛЕД
/”Аморети”, сонет ХХХ/
Аз огън съм, любимата ми – лед.
Но как тогава този неин студ
не се топи от пламъка ми клет,
а става все по-твърд и все по-лют.
И как тогава моят пламък луд
не стихва от сърдечния й мраз,
та аз горя от своя блян нечут,
и мойта жар нараства всеки час?
О, що за чудо – в смут се питам аз –
от огъня да се втвърди ледът,
а този лед, по-хладен от елмаз,
на огъня да дава мощ и плът?
Такава сила има любовта,
че в миг променя хода на света.

Превод на
Александър Шурбанов

неделя, 8 май 2011 г.

Дуплика

/ по "Реплика" на Иван Христов /

Скъпа, няма вече аз да мисля
и тъгата в мен прогоних.
Чуй, щурците как припяват -
с песни любовта възпяват.

събота, 7 май 2011 г.

ПРОЗОРЦИТЕ

автор: СТЕФАН МАЛАРМЕ

В зловонния тамян на болницата мръсна,
висящ като завеса от скучна бяла скръб,
щом отегченото разпятие му втръсна,
умиращият трепна и му обърна гръб,

повлече се — не ще съгрее гнило тяло,
но слънцето да зърне, да долепи поне
до топлото стъкло, от светлина преляло,
стърчащи бели косми и сухи рамене.

И с трескава уста, и за лазури жадна —
тъй както в младините щастлива е могла
да гълта девствена безценна плът! — нападна
с лигавеща целувка златистите стъкла.

Опиянен и жив! Забравил в миг кошмара:
светено масло, капки, часовник, хрипкав стон,
разбит креват… А вън и днес денят догаря
над стрехите, опрели до кървав хоризонт;

и вижда той: в река от пурпур и ухания
от лебеди по-дивни галери златни спят,
люлеят диви и съкровищни сияния
и натежава бавно от спомени сънят.

И тъй, покъртен от бездушните, от тия,
които все се валят сред щастие — о, те
засищат свойта сласт и в свойта мръсотия
кърмачката въвличат, с невинното дете! —

побягвам — с кръста си примамват ме стъклата:
отблъснал с яко рамо живота, низостта,
в тях, с вечната роса облени и в позлата
от девствената утрин на Безконечността,

се виждам Ангел чист! И гина, и със стона —
в прозорците изкуство и тайнство да трепти! —
възраждам се, лети мечтата ми с корона
към небеса предишни с цъфтящи красоти.

Ала уви! Светът е господар: с кошмара
ме отвращава в моя подслон — един абсурд! —
и мръсният бълвоч на Глупостта ме кара
носа си да запушвам пред чистия лазур.

О, как ли, щом от гняв душата ми трепери,
как да строша кристала с чудовищна пета,
за да побягна сам с крилете си безпери
и с онзи риск — да падам без край, във вечността?

превод от френски: КИРИЛ КАДИЙСКИ

Несретата

Подравняване вляво
автор: Стефан Маларме

Над стадото противно на плъпналата гмеж
понякога изскачат разчорлените гриви
на божеците, дето света кръстосват пеш.

А прашен вятър стряска хоругви парцаливи,
божествено издул ги — като че морски вал,
изрил следи кървящи из пущинаци диви.

С глава сред бури, всеки тук Ада е презрял!
Пътуват те — без къшей, без сопа, без кратуна,
в уста с лимона кисел на своя идеал.

Душа берат мнозина сред урви в нощ безлунна,
доволни, че в кръвта си ще потопят лице.
Нали челата мрачни Смъртта с любов целуна.

Тях ангел победи ги — със святкащ меч в ръце,
с меч, който хоризонта зловещо озарява.
И пръсва се от гордост доволното сърце.

Те сучат Скръб горчива, по-силна от Забрава,
и както къпят в сълзи блажения си лик,
народът коленичи и майката изгрява.

Утеха има всеки, че вече е велик!
Но колко техни братя — за смях — пълзят в краката,
тъй жалки мъченици на жребия двулик.

И често с мръсни сълзи, разяждащи лицата,
праха те жадно гълтат, по бузите навян;
но, смешна и вулгарна, измъчва ги Съдбата.

Те могат тъй да сторят, че с бой на барабан
от хорската надменност да пада милостиня,
на Прометей подобни — от жажда изтерзан.

Не! Те, макар и стари, в безводната пустиня
вървят и чуват скелет как с бич плющи над тях —
Несретата, с усмивка озъбила мнозина.

Тя яхва ги и дълго ги язди в кал и прах,
но ето ручей — в локва все някой се събаря
и величав плувец е — изкалян, луд, за смях.

На нея се осланя тръбачът, пълен с вяра.
Посрещаме с насмешка хлапаците навред,
когато свиват шепи и правят си фанфара.

На нея се осланя, щом с гръд разбита, блед
бере цветя, огрели смрадта на нищетата:
о, жалък, олигавен от охлюви букет.

И този дребен скелет, под мишница с вълмата
от червейчета-косми, с коси от пух сплъстен,
за тях е вече краен предел в горчивината.

А щом го предизвикат — мръсникът извратен! —
той с лунен лъч кръстосва дрънчащата си шпага,
с лъча, пробол го — скелет, зловещо оскрежен.

Нещастници, без гордост в несретата, веднага
да отмъстят готови — за своите тегла,
омразата ги тласка, злорадството разлага.

Денгуба за гуслари е пасмината зла —
жени, деца бездомни, от вихъра подети,
и дрипльовци-танцьори с пресъхнали гърла.

Към мъст, към мъст подтикват ги ситите поети,
слабаци, малоумни наричат ги без жал,
без болката да чувстват в несретниците клети.

Те могат, без да спират дъха си натежал,
тъй както в буря диша стар бивол и се влачи,
от свежестта всевечна да вкусят своя дял.

Елей ще леем щедро пред Силните — водачи
на тези серафими на Злото! С интерес
край шутовете пъстри стълпяват се зяпачи.

Когато всеки храчи по тях — сами, без чест,
нищожни, жадни всичко от гръм да потрепера,
те — Хамлетовци, пили безгрижна скръб до днес —

отиват и с насмешка увисват на фенера.


превод от френски: Кирил Кадийски

вторник, 3 май 2011 г.

МОНОЛОЗИ

Монолози
грабват
разпилени
мисли.
Думите
горещи
припалват
пожълтели
листи.
Читатели
прегръщат
неизказани
слова...


неделя, 1 май 2011 г.

Дървесна импресия - хайку 76
















/ по "Дървесни тристишия на Весислава Савова/

***
Зелените клони
отново увиснали.
Птици запяха.

***
Тревата расте
под корона на дърво.
Птиците кацат.

***
Птици заспиват
в собственото си гнездо.
Щурецът свири.

***
Красива жена
под цъфналия кестен.
Птица прелетя.

***
Цъфнала липа
ухае ароматно.
Пак ще пия чай.