четвъртък, 28 април 2011 г.

ЗА ЕРИХ КЕСТНЕР



Знаете ли, че авторът на „Двойната Лотхен” и „Летящата класна стая” Ерих Кестнер е преследван от тайната полиция на Третия Райх – Гестапо, а Адолф Хитлер лично забранява книгите му да се издават в Германия. През 1933 г. негови творби са изгаряни публично на площадите в Берлин, а сред множеството, което гледа пламъците, е и самият писател. Обявен за „политически неблагонадежден”, Кестнер е изключен от Съюза на писателите, гонен от властта и два пъти арестуван. Въпреки че заклеймява твореството му, нацистката власт му разрешава временно да публикува „аполитични” книги в чужбина, за да се набави така необходимата чужда валута за Райха.

ПО ПЪТЕКАТА...

По пътеката на езика
спряха крайни думи...


ПО ТРЪНИТЕ...

По тръните
на живота...
ще ме
последваш!

ЖЕЛАНИЕ

Желая любовта ти тъй гореща.
Сърцето ми на жар да стане.
С целувка каня те на среща,
когато месец, слънцето обхване.

Предпочитам в огъня ти да горя,
отколкото за Рая да съм недостоен.
Жарта в сърцето ми с вода поля,
или с мощен дъжд пороен.

ЧУВСТВО

Почувствах,
че съм изхвърлен,
от света забравен.

Щом животът е клопка

и аз ще го затворя!


МИСЛИ

Човек е полезен както за себе си, така и за другите.
Ние сме пътници във времето,затова най-ценното
се оказва доброто,което оставяме след себе си.



ИСКАМ ДА ТЕ ИМАМ

Искам да те имам,
заедно със звездите!
Лицето ти да целувам,
играейки с косите...!


АКО МОЖЕХ...

Ако можех,звездите в шепа да събера,
Бих могъл, с тях да те обсипя!
Вихърът на любовта, ще събера.
Горските цветя ще ти донеса.
Дали ще ги приемеш с любовта ми?
Ехото от Балкана в стъкленица ще събера.
Жяждата ми, за лицето ти красиво,в
Звезден миг, най-горещо ще утоля!
И най - искрено с целувки, ще обсипя!
Й........................................................
Как ли ще приемеш горещите ми чувства?
Любовта ми, родена под лунна светлина.

АЗ РАЗБИРАМ ТВОЯТА ИГРА

Аз разбирам твоята игра.
Бих могъл, в нея да се включа!
Възможно дълго ще играя.
Горделиво всичко ще търпя,
Докато мога да издържа...!


УСЕЩАНЕ...

Ноща изчезва
в едно разлято утро,
и преминава
в другата страна.
Посрещам светлината
с грейнало лице,и
целувам устните,
за да те събудя.

Долавям

дневната усмивка...

РАЗГОВОР

Чух те!
С очите си,
ще говоря!
С очите сини,
само истини...
Нека двамата
на болка
да търпим!


БЕЗКОМПРОМИСНО...

... нагарчат дните
без твоето присъствие.
До безпределност,
влюбен в цялата ти същност,
и търся твоето ухание
сред поле от цъфтящи рози.

***
И ухаят розите цъфтящи,
и сред техния омайващ аромат
ще усетиш,
дори останал и без дъх,
онова неповторимо,
единствено,
магическо
ухание на любов...

И ГО ВИЖДАШЕ...

докато
първия
говори
ти слушай
все едно
дали
тирезий
или
пития
в мъглата
на думите
вторите
заспаха
докато
третите
платят
четвъртите
са нащрек
петите
за петите
нищо
си
първата
си
единствен
така каза
тирезий
на пития
защото
беше сляп
а тя
му отговори
подобаващо
беше зряща
и го целуна
по очите
а той не я видя
защото беше сляп
но тя го обичаше
седнала на триножника
гледаше в бъдещето
и го виждаше
и го виждаше...


МИГ

Усещаш ли мига
на любовта ми към теб?
Спомни си мига,
когато галех косите ти,
и попивах сълзите ти!
Държах твоите ръце
и говорех със сърцето си.
Чакам те...!

БЛЯН

Очите ти,
две красиви звезди.
Лицето ти,
слънце заслепително.
Косите ти,
слънчеви лъчи.
Тялото ти,
дъга небесна.
Протегнах ръце,
да те прегърна.
........................
Събудих се ...!

ДЪХЪТ...

Дъхът на младостта
запали огънят в сърцето.
Дъхът на старостта
раздуха есенните листи.


ПРИРОДА

Косите ти-
жита прекрасни.

Лицето ти-
по-нежно от вятъра.

Очите ти-

езера кристални.

Гърдите ти-

планини красиви.

Ръцете ти-

крехки върхари.

Тази природа

ще запазя
в сърцето си!

ТИ...

Ти си морето,
разбунило
мислите ми.
Ти си залеза,
взривил
нощите ми.
Ти си изгрева,
оцветил
очакването.
Ти си нощта,
плащеницата
топла.
Ти си онази,
която търся.


петък, 22 април 2011 г.

ЦИЦИЯ

Буля Пена седи в кухнята и плете терлици, а на кюмбето се вари боб.
Гледа с весели очи Стоян и му каза.
- Стоене, Стоене, ... децата ни донесоха два заека.
- Е па убаво са направили!
- Убаво, ама за тех пари сакат.
Стоян се почесва по тила, разтворил замислените си очи и отговоря.
- Нема стане та-а-а! Че им дадеме едната женска зайкиня, за да им народи още... 

ПОСЛЕДЕН РИТЪМ

Теодор седеше на канапето в хола по домашен халат, елегантно кръстосал крака и четеше „24 – часа”. Беше пуснал музикален канал, а музиката се разстилаше нежно във въздуха.
Навън валеше ситен дъжд, чиито капки се стичаха бавно по стъклото на прозореца и оставяха тънки дири след себе си, а после изчезваха.

Теодор изправи глава, раздвижи я, сякаш врата му беше се схванал, сви вежди; сгъна вестника, остави го на канапето, прехапа долната устна и се прозя. Разтри с пръсти челото, слепоочията, очите и изпъшка шумно. Бяха го обхванали болезнени мисли и се опитваше с музиката, и вестника да се разсее. Предстоеше му една раздяла и нова страница в живота, а това не му даваше покой. С нетърпение чакаше да поеме новия път…

Годеницата му бе излязла от банята по розов незакопчан хавлиен халат. Косата й бе прибрана и загърната с дълга хавлиена кърпа като чалма. Пееше тихо някаква песен и се приближи към Тео. Красивите й морски очи го гледаха предизвикателно, а той не усети как потъна в тях, въпреки че не го желаеше. Елена бе няколко години по – млада, красива, а стройното й елегантно тяло предизвикваше. Гърдите й стегнати, оформени – обичаха да бъдат масажирани.
Беше спряла да пее. Разтвори крака и единственото което желаеше бе да хвърли халата, и да затанцува гола и предизвикателно срещу младия черноок красавец. Досега никога не беше правила това, въпреки необуздания, неуравновесен и разпилян характер. Не й пукаше от нищо.

Дъждът се засили. Гръмотевица продъни небето, а електрическата искра бе доста голяма – наподобяваща взаимоотношенията…
Водните струи ръкопляскаха бурно по стъклата. Приличаха на водопади и изразяваха своята философия да опитомят живота, с цел подчиняване на реда, духовната сила и желанията…

Тео бе спокоен, уравновесен и ангажиран човек. Обичаше да степенува нещата и всичко да има своята последователност. Държеше на принципите, които осигуряваха удобство и сигурност.

Елена продължаваше да стои в същата поза, а погледът й бе съсредоточен и въздействаше хипнотизиращо. Дишаше спокойно.
Беше леко разкрачена и не откъсваше поглед от приятеля си. Въпреки всичко знаеше какъв ще бъде края…
От музикалният канал се чуваше нежна песен.
Нашият приятел продължаваше да седи с кръстосани крака, а ръцете му бяха положени една върху друга, легнали върху бедрото.
Съзерцаваше я неотлъчно, но реакция никаква. Въздъхна дълбоко и тихо. Преглътна бавно и раздвижи устни. Погледът му обходи голото й тяло.

Усещайки всичко това, тя раздвижи тялото си елегантно под въздействие на музиката, сви леко устни, като че изпращаше въздушна целувка. Облиза устни устни предизвикателно, а тялото не спираше ритъма си… Приличаше на струна, готова да изсвири своята мелодия. Опъна лявата си ръка с дланта нагоре и опънат показалец. После го сви, сякаш канеше Теодор на танц.
А той бе в същата поза и продължаваше да я съзерцава. Нямаше намерение да реагира. Дори и дишането му бе спокойно. След няколко минути попита възмутен.
- Какво правиш?! Мамка му!
Имаше усещането, че каквото предстоеше да се случи, ще стане. Виждаше я за пръв път в такова състояние на похотливост.
Въпреки ситуацията, от негова страна нямаше ответна реакция, но в мислите и съзнанието имаше промяна. Потискаше го нарочно, дори не знаеше защо… Емоционалните му струни бяха изопнати и настроени за всичко възможно.

Елена се приближи към него. Хвана го под мишници, изправи го и съблече дрехите, без той да реагира.
Играта му хареса. Въпреки това знаеше, че е за последно…
- А-а-ах, тази разкрепостена Елена! – Мислеше си той. – Дори и Парис не би устоил на такава красота. Ще се оставя да ме обладае.
Дълбоко в съзнанието и въображението бе решил да бъде зрител, но и да изпълнява ролята на второстепенен герой. Остави се изцяло в ръцете и привлекателното тяло на разголената, и възбудена лъвица. Сетивата му вече не издържаха и се отдаде с цялата си страст, и обаяние за последно.

Знаеха, че между тях беше невъзможно да има сериозна връзка.


P.S. Разказът е по действителен случай.


ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ

Димитър израсна в семейство на заможни родители. Баща му Теодор, българин по бащина линия, бе роден във Франция, а баба му беше французойка – наследничка на кралска династия.
След смъртта й Теодор се оказа единствения жив наследник, който получи цялото имуществено притежание, а то не беше никак малко.
Той се оказа собственик на няколко имота, и голямо предприятие в Париж и Марсилия. Поради големите си задължения рядко идваше в България.
Майката на Митко, Мария, работеше в една френска фондация.
Двамата родители бяха възпитали сина си в почтеност, лоялност и коректност в отношенията с хората.
Като юноша беше луда глава. Увличаха го плуването и различните изкуства. Никога не се разделяше с китарата си, а когато се срещаше с приятели обичаше да ги черпи, въпреки това предпочиташе да инвестира в разумни, перспективни начинания, които му носиха приходи.

В един слънчев есенен ден баща му пристигна. Искаше да се видят и поговорят. Разговорът беше дълъг и необичаен.
- Одобрявам нещата с които се занимаваш, но не си мисли, че те са смисъла на живота ти… - поучаваше го Теодор, въпреки че не желаеше да внушава на сина си своите възгледи за нещата – Животът има други измерения. Трябва да сме полезни на хората, защото в един миг всички си отиваме от този свят. Ние сме само пътници, и най-ценното се оказва доброто, което оставяме след себе си. Е…, човек работейки има нужда да печели, но парите трябва преди всичко да помагат на хората. Има една мисъл на Русо, според която животът като живот не представлява нищо. Цената му зависи от това как ще го използваш.

Димитър слушаше баща си и думите му попиваха в неговото съзнание, без дори да го осъзнава напълно.
Не винаги водеха подобни разговори, но старият явно бе решил да се застрахова един вид за бъдещето. Митко бе съгласен със всичко това и обеща на баща си, че ще се опита да стори каквото е по силите му. Пък и възпитанието нямаше да му позволи да пристъпи принципите, с които живееха родителите му, и които бяха придали и на самия него във времето.

- Открил съм солидна банкова сметка на твое име. Говорих с влиятелни хора, които се ползват с авторитет и ще ти помогнат, ако решиш да създадеш фондация с общественополезна дейност. Всичко зависи от тебе. Ще можеш да ангажираш тези хора да участват в управителния съвет на фондацията. Парите ще използваш само и единствено за целите на организацията. Това е моето условие. Ако си готов с решението си, ще ти връча веднага документа за дарението. Открих също и лична сметка на твое име, за да живееш спокойно, а и за семейството ти, ако скоро създадеш такова. Докато съм жив и здрав, искам да съм полезен. Наполовина съм българин, а животът е твърде кратък; затова трябва да се живее достойно.
Имаше намерение да попита дали смята скоро да се задоми, но му се стори прекалено в този разговор да засяга такава лична тема, макар че се отнасяше за собствения му син. Чувстваше, че всичко ще бъде както подобава и не бива да бърза. Синът му бе разумен, пък и твърде добре се познаваха един - друг.
Този разговор повече не се повтори. Той оказа голямо влияние върху по – нататъшния живот на Димитър.
Митко направи това, за което говориха, а след няколко години се задоми и му се роди син.

Дейността на фондацията подпомагаше старчески домове, сираци и училища. Изпращаше студенти във Франция и Англия. Поощряваше млади творци в изкуствата.Дарителската дейност беше всеобхватна – в областта на литературата, изкуствата и здравеопазването. Създаваше школи и центрове за квалификация.
Прибираше се вечер изморен, и имаше малко време да се порадва на сина си и съпругата. Въпреки всичко чувстваше голямо удоволствие от изминалия ден, а усмивката на лицето му бе оправдана и спокойна. Очите му излъчваха топлина и всички които се срещаха с него, го усещаха. А съпругата му го подкрепяше безрезервно във всичко.

В един от обичайните работни дни се прибра по – рано. Поигра със сина си, поговори и с Ирина. Предстоеше му командировка в София. На сутринта пиха кафе, целуна ги и излезе.

На връщане по пътя, един тир влезе в платното му за изпреварване и го блъсна челно. Ударът бе жесток. Митко почина по пътя към пловдивската болница. Животът му в полза на другите приключи рано…

© Николай Пеняшки – Плашков


вторник, 19 април 2011 г.

ГЪЛЪБОВИ ПЕСНИ

/ По Весислава Славова /

Гълъбите кацат,
гълъби и цвят.
Музика те усещат,
светът ще благославят.

Багри от небето
очите ни ще радват.
Птици лекокрили
родината ще славят.

ГОРСКИ ПЕСНИ

/ по „Песни в косите” на Габриела Цанева /


Ветровете пеят
под музиката на клоните.
Листа се сипят
като килим над корените.

Птици с песните възпяват
есенна палитра.
Щурци с музика допълват
своята молитва.


неделя, 17 април 2011 г.

ОТРАЖЕНИЕ - роман - глава тринадесета

- Какво ти е татко? – попита разтревожена Наталия – Ако трябва да се обадя на бърза помощ?
- Не, недей дъще! Само ми прилоша, ще се оправя! Вече съм по-добре. А и морския въздух ме освежава.
Всъщност Стефан се чувстваше значително освежен; само дето му дойде много и най-вече вълнението беше значително след срещата с дъщерята с помощта на Иван, на когото не би стигнало цял живот да отблагодари.
Задиша по-спокойно и на лицето му пробяга неопределена усмивка.
Причината за това болезнено вълнение беше трудният и невъзможен за сега отговор за двамата братя близнаци.
Но как да й каже, като единият беше неин работодател, а другия с когото също се познаваше и изпитваше и към двамата особено близки чувства, които Наталия не можеше да определи…, като че бяха родени и расли от един корен.
В случая тя не можеше да има приоритет към някой от двамата.
Наталия наблюдаваше баща си с неособено спокойствие, но същевременно се страхуваше за здравето му. Не желаеше да го притиска с въпроси, независимо че искаше да научи
за брат си, но не знаеше, че са двама близнаци. Причината за това бе непростимата лъжа на майка й и на другите близки роднини.
Информацията която криеха от нея, може би криеше злонамерено поведение, или пък нещо друго.
През мислите й мина болезнена вълна, сещайки се за смъртта на майка си следствие от катастрофата, която беше потулена за известно време, а сетне получиха урната с праха й.
Спомените й бяха бегли по причината, че по него време беше малка.
Странното беше, че нито съпруга й и синовете не научиха навреме за ужасната катастрофа, причинила коварната смърт.
А тази все пак млада жена беше изцяло обгорена.
Точно по това време сестра й - нейна близначка беше в Германия и никой не можа да се свърже с нея, за да й съобщят за смъртта. Всичко това беше много странно и забулено в загадка. Времето минаваше и нямаше никаква информация за другата в чужбина.
Наталия и баща й мълчаха и гледаха към хоризонта, който очертаваше морската диря – с оттенък на синьо-златист цвят, представляващ своево рода отражение. А то изразяваше своята многозначителност, която можеше да определи само този, който притежаваше значими философско-психологически познания и усет, за да сравни природните и абстрактните явления и дадености с моментните човешки чувства и вълнения, дори и психологическо- емоционалната настройка.
Мълчанието продължи. Те усещаха дишането и влажния морски бриз, определящ колоритността на положението.
Цялото това моментно положение беше един вид поема, която изразяваше значимостта и своята самобитна мелодия за краткия човешки живот – с неговата красота, любов, нежност, изпълнен с препятствия, несгоди, омраза, подлост, потайности и жестокости. ..
Всичко това се случва не само в мълчанието, но и в бунта.
А мълчанието е също вид бунт…
Подобен вид мисли минаваха през мозъка на Наталия и баща й.
Те се разлистваха като прочетени и излитаха като есенни листа подгонени от влажния и не много студен вятър, който изпращаше отминаващото лято.
Дишаха с пълни гърди, и с надежда очакваха да се случат нещата, които ги вълнуват.
Лицата им грееха като слънце, и желаеха да посрещнат прекрасната вечер, усмивката на луната и искрящите звезди.
- Виждам, че си по-спокоен – каза Наталия и се сгуши в баща си.
- Да скъпа – отговори той, прегръщайки я с лявата си ръка. – Много ми липсваше. Жадувах за този момент.
- И аз татко… Извини ме за притеснението и многото въпроси …, а очите й се напълниха със сълзи.
- Няма нищо, дъще! Имаш право да знаеш!
Въпреки успокоението, в душата му се беше загнездило полузагаснанло въгленче и трябваше малко повече въздух за да се разпали, и по тази причина се стремеше да диша бавно и спокойно.
- Така е! Знам, че ти дойде много. Прости ми! Надявам се в скоро време да науча. Нали миличък? – тонът й бе мек, а в сърцето се таеше щастие смесено с тъга.
Тя все още бе облегната на рамото и слушаше неравномерното биене на сърцето му.
При друг случай той би й казал всичко, и въпреки това кой би могъл да бъде по-изгоден?
Стефан беше убеден, че колкото повече бави момента да каже истината на дъщеря си, толкова по-зле щеше да й се отрази. Предчувстваше, че няма да му се сърди а и нямаше за какво.
Ако й каже сега? Когато и да е, реакцията й щеше да бъде една и съща.
Двамата продължаваха да седят прегърнати, наслаждавайки се на свежия морски въздух, писъка на гларусите, небесната пелерина прегръщаща с нежността си родната земя, флората и фауната.
Спокойното море целуваше родния бряг с безкрайната си нежност, а къпещите се на смрачаване пореха с любов синята му мантия.
А то беше като огледало, върху което се отразяваше не само хоризонта, а и всичко останало.

вторник, 12 април 2011 г.

* * * * *

И.
И аз.
И ти.
И се държим
здраво за ръцете.
Усмихнати
гледаме към слънцето.
Дишаме
свежия бриз,
с поглед
към синьото море.
На златния пясък
влюбени двойки.

понеделник, 11 април 2011 г.

АНГЛИЙСКА РОМАНТИЧНА ПОЕЗИЯ

Тя поставя началото си в края на 18 век и началото на 20.
Големите поети, които създават ядрото на Романтичното движение в Англия, наблягат на това, което се превръща в догма на Романтизма, сливането на човека с природата и предаването на поетичните идеи на разбираем, непомпозен език.
Творбите са силно повлияни от традицията, основана от Едмунд Спенсър и Джон Милтън.
Те съвместно с Уйлям Блейк, Джон Кийтс, Пърси Биш Шели и Лорд Байрън, дават живот на Английското поетично изкуство, следвайки романтиката и съвършенството изгубени след Милтън.

Кийт, Шели и Лорд Байрън диктуват втората половина на Романтизма, следвайки същата традиция, въпреки че отличават несъществено от метафизиката.
Романтичната ера се характеризира с изместване от структурирания, интелектуален, разумен подход от 17 век, за използване на въображението, свободата на мисълта и словото, възприемане, идеализация и възхищение спрямо природата, дори и животните.
Някои теми и настроения често се преплитат, и се превръщат в проблем за почти всички и поети от 19 век. Тези теми включват либертарианството, природата, екзотиката и супернатурализма.

Вдъхновение за романтичен подход първоначално от двама големи шейпъри на мисълта; френския философ Жан Жак Русо и немския писател Йохан Волфганг фон Гьоте.

Великите Английски поети, които сформират ядрото на Английската романтична поезия от края на 18 и началото на 20 век.

*** Уйлям Блейк

*** Уйлям Уърдсуърт

*** Самюел Тайлър Колирдж

*** Лорд Джордж Гордън Байрън


*** Пърси Биш Шели

*** Джон Кийтс

УИЛЯМ БЛЕЙК


Уилям Блейк е английски поет и художник автор на оригинални поредици от лирични и епични стихове, илюстрирани от самия него. Макар че не получава признание, докато е жив, днес той е смятан за един от първите и най-значимите представители на зараждащия се романтизъм.

Първият учител на Уилям Блейк е гравьора Дж. Безайр. През 1778 г. посещава Художествената академия в Лондон . Въпреки безспорния си гений Блейк живее в бедност и умира на 12 август 1827 г.

Уилям Блейк сам илюстрира произведенията си с акварели и гравюри - стихосбирките “Songs of Innocence” ("Песни на невинността") от 1789 г., “Songs of Experience” ("Песни на опитността") от 1793 г., илюстрации към „Божествена комедия” на Данте, "Книга на „Йов” и др. В творчеството на Блейк намира ярко отражения романтизма, търсещ своето място в английското изкуство в края на XVIII в. и първата четвърт на XIX век. За творбите му са характерни алегориите, мистичната символика, острите композиционни решения и почти произволната игра на линии и цветове. Блейк отрича традиционната композиция и перспектива. Стилът му е отразява уникално мистично виждане за света, смесване на реалност и фантазия. Днес той се смята за един от гениите на английската литература и изкуство, и уникален живописец.


информация: Уикипедия



Ах, слънчогледе!

превод: Спас Николов
Слънчогледе, скучаеш ли ти,
вечно слънчеви стъпки броящ,
изпровождащ през златни врати
пътник, метнал вечерния плащ?
На младежа изтлелият плам
и в савана девичият лед
се надигат от гроба, натам,
де стремиш се и ти, слънчоглед.

автор: Уилям Блейк

ЕКЪТ НА ПОЛЯТА

превод: Спас Николов

Щом слънце изгрее,
небето се смее,
камбанки ромолят
в щастливата пролет
и звънко издига
гласец чучулига,
а в китна дъбрава
и дроздът отпява —
започва играта
и екват полята.
Джон с белите власи
седи у дома си
в старешка седянка
под дълбока сянка.
Все гледат играта,
все някой подмята:
„Какви бяхме луди!
Човек да се чуди…
По цял ден в играта
ехтяха полята!“
Но малките вечер
са капнали вече,
в червения залез
не тичат нахалост.
В гнездата са всички
невръстните птички
край мамини скути,
увити, обути.
Престава играта,
тъмнеят полята…


автор: Уилям Блейк

ГРАДИНАТА НА ЛЮБОВТА


Бях в градината на Любовта

и какво да си мисля, не знам:

връз тревата, добра за покой и игра,

се издигаше някакъв храм.


Този храм бе затворил врати

и изпречил скрижала НЕДЕЙ.

Закопнял за цветя, призовах Любовта,

ала глас ми изсъска: „Не смей!“


И съгледах — в гробове безброй

никнат кръстове вместо цветя.

В черни трънни венци тъмничари отци

ми обвиха страстта, радостта…


автор: Уилям Блейк

събота, 9 април 2011 г.

ЛИСАБОН

Еужениу де Андраде

Превод от португалски: Георги Мицков

Тая мъгла над реката и града
и чайките от миналите дни, корабите и тълпата
с притиснатите хора (или нарочно така си
губят времето),
тая мъгла, откъдето почива светлината на Лисабон,
розова и лимонена над Тежу, тая водна светлина,
не желая нищо друго, а да вървя и да вървя.


ПЪРВИТЕ ДЪЖДОВЕ

Еужениу де Андраде

Превод от португалски: Георги Мицков

Първите дъждове бяха така близо
до музиката
и ние забравихме, че лятото беше свършило:
една внезапна радост,
внезапна и варварска, се възкачваше и увенчаваше
с вода земята,
и бога, който бе така забравил,
изгаряше в сърцето на словото.


Няколко поеми от Еужениу де Андраде

/ превод от португалски: Георги Мицков/


* * *
Направи един ключ, дори малък,

влез в къщата.

Съчувствай на нежността, да има милост

към материята на сънищата и птиците.

Извикай огъня, светлината, музиката

на хълбоците.

Не казвай камък, кажи прозорец.

Не бъди като сянката.

Кажи човек, дете, звезда.

Повтори сричките,

където светлината е щастлива и се бави.

Повтори още: мъж, жена, дете.

Там, където красотата е най-млада.


* * *

Ръцете докосваха земята, небето с облаците бели,

забавяха се върху клоните,

разтваряха се и за сушата

и образуваха съзвездия на моменти.

Преуморени пристигаха в нощта

и спяха лошо, заети със смъртта

на застоялите води. И жегата на утрините

ги правеше прозрачни.

Това бе тяхна длъжност, да галят светлината,

да късат форми във въздуха

от плодове, или на камъни,

и скришно да ги отнасят у дома си.

Ръцете са това, те бяха, но те самите

не знаеха това.


Метаморфоза на къщата

Издига се въздушна, камък след камък,

къщата, която не притежавам, освен в поемата.

Къщата спи, мечтае във вятъра

при внезапната наслада да бъде една мачта.

Как трепери крехкото тяло,

така трепери къщата и кораба.

Прелита чайка, след нея друга и друга,

къщата не се съпротивлява и на свой ред тя лети.

Ах, някой ден къщата ще бъде лес,

във сянката ще намери извора,

където шумът на водата е самата тишина.

Еужениу де Андраде

Еужениу де Андраде (1923- 2005) е един от най-добрите и най-превеждани португалски поети. Роден в Повуа д’Аталая в селско семейство. Потеклото му е испанско. Учи в Лисабон и Куимбра. По-късно живее в Порту. Работил е като чиновник. Кандидат за Нобелова награда. Член-кореспондент на чужди академии. Носител на много национални и международни награди. Автор на поетичните книги: „Ръцете и плодовете” (1948), „Безпарични любовници” (1951), „Забранени думи” (1951), „Сърце на деня” (1958), „Антология 1945-1966″, „Неясно господство” (1972), „Праг на птиците” (1976), „Слънчева материя” (1980), „Тежестта на мрака” (1982), „Бяла белота” (1984), „Поезия и проза 1940-1980″ (1990), „Със слънце във всяка сричка” (1992), „Докосване до словото” (1992) и др. Преобладаващите теми в неговата поезия са любовта и желанието, земята и нейните плодове, водата, въздуха и техните трансформации, чувствените вибрации от преживяването на света и хората, движенията на душата, съвършенството на слънцето, шепота на водата, примамливостта на плода, усмивката, която отваря врати. Стилът му се характеризира с музикална плавност, дълбоко въображение и естествена метафоричност, с която модулира невинността на пулсациите и прозрачността на нещата. Еужениу де Андраде сякаш се стреми да ни убеди, че в поезията се крие спасение от баналността на неосъзнатото механично всекидневие.


вторник, 5 април 2011 г.

ЕВТИМ ЕВТИМОВ


Евтим Михалушев Евтимов е роден на 28 октомври 1933 в Петрич. Завършва Института за начални учители в родния си град през 1952 г. Учителства 10 г. в родния си край. Програмен ръководител на радиото в Петрич и пограничния район (1955-58, 1960-62), секретар на градското читалище (1962-65). Завеждащ отдел „Поезия“ и директор на издателство „Народна младеж“ (1966-84), заместник главен редактор на списание „Пламък“ през 1966-75; главен редактор на вестник „Литературен фронт“ (1984 – април 1988, когато е уволнен). Главен редактор на списание „Родолюбие“ (1989-91).
Политическо-граждански, патриотични и любовно-изповедни са основните мотиви в поезията на Евтимов. Ранните му стихове репродуцират най-характерните теми и образи на времето чрез типичните изразни средства на социалистическия реализъм. Първото му стихотворение е отпечатано във в.“Пиринско дело“ през 1951 г.; от 1953 г. активно сътрудничи на периодичния печат. Болката за деформираното сакрално пространство на традицията, носталгичната привързаност към родния край и неговото героично минало, идеализираният детски спомен се преплитат с травиалността на актуалната за времето проблематика, с идеологичната еднозначност в интерпретацията на действителността. Историческите ретроспекции, притчовите архитипове, фолклорните стилизации, характерни за поетиката на Евтимов, най-често са подчинени на устойчиви идейно-тематични ядра. В по-късната му лирика патетиката е снижена от иронични нюанси; лозунговата монолитност е разколебана от засилената алегоричност, експресивността на изказа подсказва промяна на позицията. Подчертаната диалогичност се допълва от емоционално-психологическо вглъбяване и самоанализ, публицистичната сюжетност отстъпва пред екзистенциалните проблеми на съвременната личност. Любовта е основен елемент в поетичната ценностна система на Евтим Евтимов. Тя е пространство, в което най-цялостно и най-искрено се разкрива обремененият от съмнения и противоречия лиричен Аз. На все по-осезаемата самотност и мъчителните прозрения поетът противопоставя неутолимата жажда за обич. Класическата ритмична структура, близостта до народнопесенната стилистика, успешнитеестрадни интерпретации определят популярността на любовната лирика на Евтимов.

СТИХОВЕ

понеделник, 4 април 2011 г.

ДВУБОЙ

Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава? -
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен -
и победеният си ти.

Не вярваш ли? Не те е страх?! -
но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен,
разкапан, озлобен живот.

Не почваме сега, нали?
Двубоят ни е твърде стар.
Двубоят ни се води с жар
от дълги дни.
От дълги дни сме вплели здраво
ръцете си един във друг.
И никога не ще забравя
жестокия ти, груб юмрук.

Във мината избухна газ.
И въглещния пласт
затрупа
петнадест човека доле.
Затрупа
въглещния
пласт
петнадесет
човешки
трупа.
Един от тях
бях
аз.

Пред прага на един бордей
дими
изпуснат
пистолет.
Трупът полека леденей...
И нито вик,
и нито шум -
един куршум
и после - смет.
И колко леко...
И без бой,
без порив за живот,
без глас.
Ти спомняш ли си
кой бе той?
Това
бях
аз!

На мокрия паваж
лежи
човек, застрелян из засада.
Небето, заредено с взрив,
ще падне с трясък
на площада.
Човекът, който там
лежи
във локва кръв,
е моят брат
и в стъклените му очи
омраза и любов
горят.
Извергът,
мерзкият
стрелец,
закри следите си
завчас.
Ти спомняш ли си тоз подлец?
Това бях
аз.

Но помниш ли, едно дете умря
в Париж на барикада.
Едно дете
във бой умря
със кървавата
ретроградност.
Във жилите полека-лека
кръвта изстива
като щик.
Ала една усмивка лека
по устните се плъзва в миг.
И после устните синеят,
ала в очите
жар гори,
ала очите сякаш пеят:
"Liberte cherie!"...
Един гамен е
прострелен.
Лежи скован във смъртен мраз.
Ти спомняш ли си
тоз гамен?
Това бях аз!

Но помниш ли,
един мотор
прониза
с смях
и оптимизъм
мъглите,
дето птица даже
не слиза
в влажния простор;
един мотор с крила, които
разсичат
ледната завеса,
изменят земната орбита
и с взрив на бензинни пари
разчистват пътя към прогреса.

Моторът, който пее горе,
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце.

Човекът, чийто поглед верен
е вперен
в нервния компас,
човекът, който
влезе в бой
с мъглите,
с северния мраз,
ти спомнях ли си кой
бе той?
Това бях
аз.

Аз съм тук
и там. -
Навред. -
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир,
поет...
Навред съм аз!
Навред съм аз!

Как мислиш,
ще ли победиш,
навъсен, мръсен,
зъл живот?
И аз
горя,
и ти гориш,
и двамата
се къпем в пот.
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти,
отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас
може би...
Тогаз,
на твойто място,
дружно,
ще изградим със много пот
един живот
желан
и нужен,
и то
какъв живот!


Никола Вапцаров

петък, 1 април 2011 г.

БЪРЗИЯТ ВЛАК

Трак!
Трак,
по пътя
влакът пак пуфти.
Пак във този ден горещ
с бърза скорост влакът ще пристигне в град голям.
А дали със тази скорост в този ден горещ, всичко ще премине пак спокойно?

Фибоначи

/ по нова поетична форма на Весислава Савова/

Трак!
Трак,
нощем пак
кълвачът чука.
В гората гъста пак е шум.
С тихи крачки ловецът ще следи животни.
Дали с точни си изстрел в удачния момент животно пак ще улучи той?