вторник, 22 март 2011 г.

ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ - ПОЕЗИЯ

РИБАРЯТ, ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА

Рибарят - библейски образ с мокра риза,
навлизаше в стихията на вечната вода.
Една вълна с езика на змия облиза
напуканата му от древни времена пета.

Проскърцаха веслата и от тях закапа
безкраен слънчев наниз сребърни перца.
Високо горе гларусите почваха атака
на облак, с формата на рибешка глава.

Брегът изчезваше - мираж сред маранята,
от хълмове накъсан юрски тебешир.
Пред лодката делфини като черно злато
изскочиха от бездните на девствения мир.

И пак потънаха сред тихите водовъртежи,
изчезнаха безшумно черните и гъвкави тела.
Рибарят сложи върху ръждивите си мрежи
нетленното си тяло от библейски времена.

За първи път разбра с непреодолима сила -
само скок навън е божият живот
от бездната, която го е приютила...
Смъртта е ласката след този свиден скок.

1982

.......................

ВДЪХНОВЕНИЕ

Всеки си има едно синьо море
с брегове от червени смокини,
с горещи звезди и зли ветрове,
с мъртви течения и бели делфини.

Там, в тъмните бездни прокудени,
скитат най-чистите песни.
И често случайно събудени
усещаме в себе си нещо

голямо и топло, и светло
като капчица майчино мляко,
неповторимо в безкрайната вечност
на смърт, на живот и зачатие...

Това е морето - извор и сила
на поетичното ми вдъхновение.
Това море, случайно съхранило
нас за грехове и опрощения.

1983, нос Калиакра

................................

ИЗПОВЕД


Легнал съм между щурците.
Тихо да попея. И поплача.
Няма да ме чуят звездите.
Лудите само грачат.

Жално ли, злобно ли - нека
свойто в света да излея.
Знае ли някой щуреца

влюбен в какво живее?

...............................


РИЗА ЗА ХРИСТОС

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза, да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на древно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани криле върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи, Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно,
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.

На твоите риби, Господи,
някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен,
изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни, с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, Господи. Не си отивай!
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал от моя вик,
както се е появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало...

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно много ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

1984


автор: © Йордан Кръчмаров

1 коментар:

Анонимен каза...

Открих за себе си Йордан Кръчмаров преди 15 години. Случайно попаднах на предаване за него по радио "Христо Ботев" и чух Риза за Христос... Бях направо като зашеметен, настръхнах... Не можах да сдържа сълзите си!