събота, 12 март 2011 г.

НЕОБУЗДАНИ СТРАСТИ

След като се настани в хотела, той отседна в близкото бистро за закуска и кафе. Утрото обсипваше с нежност навсякъде, а коприненото небе прегръщаше с любовта си. Слънцето галеше и даряваше топлина.
Той пиеше кафето си, а очите му обикаляха наоколо. Усети странно и приятно вълнение.
Ето я..., музата на чувствата. За първи път виждаше толкова красота и нежност. Тя стоеше срещу него, а усмивката й беше предизвикателна.
Морският бриз разпиляваше дългата катранена коса и надигаше бялата рокля, която очертаваше прелестите й. Тази девствена красота разбунтува кръвта и страстите му. Сякаш скулптор я беше моделирал.

- Здравей, Наско! - неочаквано го поздрави негов приятел, с когото не бяха се виждали доста време - Тази красавица..., ти ли я сваляш, или тя тебе?
- Яа-а-а-а кого виждам?! Много ми е приятно! Да бях те търсил, нямаше да те открия! - отговори усмихнат нашия човек - От години не сме се виждали!
- Вярно! - отговори с жива усмивка другия - Току що си дошъл в морската ни столица и започваш със свалки. Няма да се промениш, ще си останеш същия...!

Пламен, (или Пацо - както му казваха), беше с бял костюм, черна копринена риза и бяла вратовръзка. Беше сравнително висок и с черна коса. Стройното атлетическо тяло му придаваше величествена осанка. Свали черните си очила и както винаги усмивката му сияеше. Леко обгорялата кожа на лицето изразяваше съществена чаровност. Очите бяха небесна синева.

Наско го посрещна изправен с тържествена усмивка и си стиснаха ръцете.
- Къде си отседнал приятелю? - попита Пламен.
Все още държаха мускулестите си ръце и се смееха от сърце. Преди години бяха спортисти и винаги предпочитаха да поддържат фигурите си.
- В съседния хотел отдясно.
- Аа-а-а така! Значи си ми гостенин! - а на лицето му се появи лека и горда усмивка.
- Ти сериозно ли...?!
- Разбира се! Аз съм собственика! - отговори гордо и се изкашля, поставяйки ръка пред устните си.
Пацо стоеше с цялото си величие. В настоящият момент беше сериозен, а огъня в очите му не изгасна. Не беше от хората, които се колебаеха и преценяваше обстановката, дори и хората.
Наско също не падаше по долу в това отношение. Като студенти бяха почти неразделни.
Обичаха светския живот, а тънката част бе тяхната слабост.

Денят се очертаваше да бъде хубав, въпреки палавия морски бриз, който подмяташе покривките на външните маси и шеговито надигаше полите, и роклите на минаващите красавици. Те се опитваха по своему да прикрият предизвикателните си части, а очите им играеха наоколо...

Този умерен морски бриз подскачаше безгрижно като необязден жребец под копринения покрив на небето.

Въпреки странното спокойствие, което изпитваше Наско, мислите му летяха като палави птици по красавицата, която беше видял. Тя, както ненадейно се появи, така изчезна.
Реши да се разходи. Обикаляше с поглед наоколо, с намерението да я открие. Предусещаше неочакваното. Мислите му се разлистваха като непрочетена книга.
"Дали няма да се забъркам в нещо?" - питаше се той, но без отговор.
Случваше се, да се забърка в някои ситуации с особена стръв или атака, била тя плод на някакви въздействия, или на нещо друго.
Погледът му се спря на позната фигура. Беше тя... Толкова прелестна жена не беше виждал. Кръвта му закипя. Имаше усещането, че рояк буболечки пълзяха по цялата му същност до възбуда. Въпреки пълното съзнание в което беше, не знаеше как да подходи в момента.
Тя го следеше и гледаше предизвикателно. Усмивката й бе енигматична. Беше облечена в бяло, но този път с панталон и блуза с дълбоко деколте. Дългата й черна коса беше прибрана за да не се разпилява, и се очертаваше прекрасната й лебедова шия. Грация отвсякъде. Беше като част от морската бездна - привлекателна, но криеща своите потайности.
Наско й отговори по същия начин. Тръгнаха почти едновременно един срещу друг. Такова странно запознанство не беше преживявал. Влязоха в съседното кафене на усамотено място. Разговаряха доста време седнали на ъглово канапе един до друг.
Казваше се Наталия. По професия беше психоаналитик. Обожаваше историята, литературата и философията. При нея съществуваше необяснимо покритие и съчетание на външна и вътрешна красота.
Той се смути от нейната скрита необузданост, която усети на два пъти. Когато тя положи ръка върху бедрото му и сви пръсти, нашия човек почувства особена страст. Тя присви красивите си очи, показа върха на езика и раздвижи дългите фини бедра. Дишаше учестено, с готовност да изръмжи. Беше като лъвица, готова да разкъса жертвата си. Очите й святкаха и пленяваха.
За какво ли му трябваше да се запознава с нея? Та тя беше самата напаст, или може би самият дявол се бе вселил в нея, въпреки ангелския си вид.
Той се включи се в играта, която трябваше да изиграе до края, пък каквото стане...
- Слушай, скъпи! - поде тя - Няма да я бъде така! Не искам да чакам до довечер, желая те още сега...! Ти си моята жертва в живота! - гледаше го с цялата си страст - Няма да ти се размине!
Наско не очакваше такава развръзка, особено толкова бързо. От такава жена човек би могъл да се страхува, но при него не минаваха такива заплахи.Той й доказа същото желание, като пъхна ръката си на подходящото място, в удобен и тактичен момент.

Бяха в хотелската му стая. Никога до сега не беше правил секс с толкова необуздана и сексапилна жена. За негово учудване беше девствена...
Докато бяха на почивка Наталия не се отдели от него. Допаднаха си във всяко отношение, но дойде моментът когато тя му сподели, че е влюбена в него.
- Обичам те, скъпи и не мога без твоето присъствие! Бих желала да споделя живота си теб!
Лежеше притисната до него, а той чувстваше топлината на прекрасното й тяло.
През дните прекарани заедно съществуваха моменти когато беше груб с нея, а тя - необузданата в леглото, желаеше любовта му.
- Миличък, искаш ли да се оженим? - попита неочаквано тя и го галеше по тялото.
После легна отгоре му, започна да го целува, а ръцете й лудуваха...
- Ще ми отговориш ли? - попита настървена и продължи...
Той мълчеше като риба, галеше гърба й и меките части. Сетне смениха позата.
Престоят им в черноморската столица бе изпълнен с много страст и нежност.
За негова изненада се оказа, че живееха в един град.

© Николай Пеняшки - Плашков

Няма коментари:

Публикуване на коментар