сряда, 30 март 2011 г.

Хайга - 2 "Роса след дъжд"



капчици роса
върху клюмнали листа
дъждът пак е спрял


вторник, 29 март 2011 г.

ИСТОРИЯ НА КИТАЙСКАТА ПИСМЕНОСТ

Обърнете внимание на историята и развитието на китайската писменост, на която ще проследим произхода.

В китайската система за написването и, е кредитирана като най-старата писмена система, която е била в непрекъсната експлоатация. Най-ранните следи от писмена система, която е получила само незначителни промени с течение на времето, датират от повече от пет хиляди години. Китайците имат всички причини да се гордеят с това невероятно явление, което е важна част от тяхната култура.
Системата, която съществува и днес, се възползва от характера на символите, известни като Хан знаци.
Общият брой на символите в китайската писмена система е в съприкос-
новение близо до петдесет хиляди души. Съвременните символи за използване на езика, независимо дали се четене, говорене  или за писане, се не повече от четири хиляди знака. Останалите се употребяват  от доста време, но все още са в съзвучие със събирането на тази древна система за писане.
Като нация Китай е далеч напред в сравнение с нейните съседни страни в дните. Тя е първата  сред източноазиатските държави,  в която се разра-
ботва официално писмена система на свои собствени буквени знаци. Именно от тяхната система се развиват японската, корейската и виетнамската писмени системи.
Това е причината да се намери богатото използване на китайските символи в техните езици.

Разработването на система за писане
Исторически писмената система е ограничена до използването на един смисъл, символи, които биха могли да бъдат опростени, нито да се добавят един с друг и да се произвеждат  повече думи.
С течение на годините обаче писмената система получи някои промени, който включват въвеждането на поли – сричкови знаци. Тези символи са направени от съчетанието на два или повече други символи. Това е нещо, което не спада към писмената  система, преди това време.
Винаги е имало няколко различни диалекти на китайския език. В писмен вид системата остава точно в един и същ за цялата страна. Единствената разлика е по отношение на произношението. В писмен вид система е известна като sinography и китайски йероглифи се наричат ​​sinogrphs.

Проследявайки произхода
Последните археологически открития са отблъснати от датите на произхода на китайската система и за написването и от преди повече от пет хиляди години. Изглежда, че дълбоко се рови в историята на китайската система с цел подробното и написване във времето назад.
Има някои периодични констатации, които предизвикват голям интерес. Някои дори твърдят, че система за писане датира от повече от осем хиляди години. Тези твърдения обаче не са сто процента сертифицирани, защото изолираните открития затрудняват да се уточнят конкретните изводи за цялата система.
Въпреки това,  археолозите с основателна причина подозират, че китай-
ската писмена система надхвърля значението си в настоящия  момент. Най-старият скрипт, който е получил единодушното потвърждение е великолепен сценарий  “оракул кост”, която принадлежи на периода, известен като династията Шанг.
Именно в това е доказателството, че ръстът на китайската писмена система е документиран.
.
автор,и разработка: Николай Пеняшки – Плашков
.
Ползвани материали от Интернет / на английски/

събота, 26 март 2011 г.

ВЪЗМОЖНОСТИ

***
Слънцето пак изгря.
Мъглата се оттегли.

***
Написано слово.
Папирус пожълтял.

***
Таборът отпътува.
Музиката пак звучи.

***
Реката гръб извива.
Птиците пак се реят.

***
Тишина в гората.
Събирам печурка.

***
Светулка път чертае.
Бухалът пак се чува.

***
Клекнал заек зад трънка.
Ловецът пак го дебне.


ПРОЛЕТНО

Пролетта дойде.
Слънцето бързо стопи
снежната покривка.
Гората се събуди -
мечок бавно пристъпва.

четвъртък, 24 март 2011 г.

Накратко за първите стихотворения

Веднага след като азбуката е била измислена, първото стихотворение е написано.
Писането на стихотворения е едно от първите ангажименти на човешкият талант и ум, на второ място след труда, който трябва да се полага с цел човешкото оцелявани и съществуване.
Най – ранните стихотворения, написани някога на листа и дървесни кори, за съжаление не са оцелели.
Тези стихове, написани някога на папирус, пещерни и скални стени са имали късмета да оцелеят във времето.


ЕНДРЮ БРИТЪН


Андрей Павел лозаро-Бритън / Андрю Бритън / е роден в Питърбъро, Англия ( 6 – ти януари, 1981 – 18 март, 2008 ) и прекарва годините си в Англия и Camlough, Северна Ирландия, малко село, който е дом на голяма част от семейството на майка му.
Когато е на 23 години публикува първият си роман.
Впоследствие емигрират в Съединените щати и живеят в Гранд Рапидс, Мичиган. Последно се преместват в Роли, Северна Каролина.
По Късно Бритън се присъединява към Американската Армия и служи като военен инженер продължение на три години и служи в Корея.
Следва в Университета в Северна Каролина в Чипъл Хил икономика и психология.

Бритън е автор на:
*Американецът
* Убиецът
* Невидимото
* Заточението / публикувана 2010 /
Книгите му са преведени на международните продажби, и са публикувани на разширеното Ню Йорк Таймс бестселър списък.

„Американецът” на Ендрю Бритън

Издател: Бард

Автор: Ендрю Бритън

Раздел: Трилър
******************************




За романът "Американецът" бих казал, че е един богат архив на американската действителност, която е
пълна с опасности и наемни убийци, от които трудно може
да се
избяга.

Джейсън Марч е един от най-безжалостните наемни убийци в света, полиглот, експерт по експлозивите и отличен снайперист.

Той притежава изключителните способности да изчезва като сянка и е готов на убийства, които човешкият мозък е неспособен да си представи.
Марч е застанал на страната на могъща близкоизточна терористична мрежа, поставила си за цел пълното унищожение на Съединените щати.

Срещу него изпращат бившия му наставник – Райън Кийли,
който възнамерява да наруши всички възможни правила, за да залови своя ученик. Докато сглобява ужасяващия пъзeл, неуловимият Марч сякаш му се подиграва – винаги e с една крачка пред него.
Райън открива, че лудият убиец е тръгнал на кръстоносен поход, воден от дълбока омраза. Часовникът отброява последните секунди и съдбата на страната виси на косъм.
„Американецът” е зашеметяващо пътуване из съзнанието на терориста.
Стивън Фрай



вторник, 22 март 2011 г.

ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ - ПОЕЗИЯ

РИБАРЯТ, ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА

Рибарят - библейски образ с мокра риза,
навлизаше в стихията на вечната вода.
Една вълна с езика на змия облиза
напуканата му от древни времена пета.

Проскърцаха веслата и от тях закапа
безкраен слънчев наниз сребърни перца.
Високо горе гларусите почваха атака
на облак, с формата на рибешка глава.

Брегът изчезваше - мираж сред маранята,
от хълмове накъсан юрски тебешир.
Пред лодката делфини като черно злато
изскочиха от бездните на девствения мир.

И пак потънаха сред тихите водовъртежи,
изчезнаха безшумно черните и гъвкави тела.
Рибарят сложи върху ръждивите си мрежи
нетленното си тяло от библейски времена.

За първи път разбра с непреодолима сила -
само скок навън е божият живот
от бездната, която го е приютила...
Смъртта е ласката след този свиден скок.

1982

.......................

ВДЪХНОВЕНИЕ

Всеки си има едно синьо море
с брегове от червени смокини,
с горещи звезди и зли ветрове,
с мъртви течения и бели делфини.

Там, в тъмните бездни прокудени,
скитат най-чистите песни.
И често случайно събудени
усещаме в себе си нещо

голямо и топло, и светло
като капчица майчино мляко,
неповторимо в безкрайната вечност
на смърт, на живот и зачатие...

Това е морето - извор и сила
на поетичното ми вдъхновение.
Това море, случайно съхранило
нас за грехове и опрощения.

1983, нос Калиакра

................................

ИЗПОВЕД


Легнал съм между щурците.
Тихо да попея. И поплача.
Няма да ме чуят звездите.
Лудите само грачат.

Жално ли, злобно ли - нека
свойто в света да излея.
Знае ли някой щуреца

влюбен в какво живее?

...............................


РИЗА ЗА ХРИСТОС

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза, да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на древно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани криле върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи, Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно,
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.

На твоите риби, Господи,
някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен,
изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни, с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, Господи. Не си отивай!
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал от моя вик,
както се е появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало...

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно много ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

1984


автор: © Йордан Кръчмаров

ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ


Роден на 24 юли 1948 в семейството на Керанка Желязкова и Добри Кръчмаров в добруджанското село Гурково. Учи в родното село, Добрич и Балчик. Първи поетични опити в ученическа възраст.
След 1968 г. е матрос във Варна, където и се реализира първата му публикация – стихотворния цикъл “Реквием” във в. “Димитровска вахта” от 12 април 1968. Сътрудничи на различни военни издания с поезия, проза, публицистика. На 28 юли 1968 умира баща му. Участва в сборника “Вечери в кубрика” /1969/ с откъс от поемата “Море”. Поканен е да остане на работа като военен журналист, но се завръща при осиротялото си семейство.
Работи като миньор, спасител на плажа, рибар, бригадир на растениевъдна бригада в родното си село. Много пътува по добруджанското крайбрежие по любимите си места за размисъл и творчество: нос Калиакра, Яйлата, Камен бряг, Дуранкулашките езера и др.
Пише стихотворения и поеми, разкази и новели, незавършени повести и романи, публицистика и пътеписи, фейлетони и епиграми, поставя спектакъла “Зора след зора” /1979/, работи върху сценарии за кино и телевизионни постановки. Рисува графики и цветни пейзажи. От 1979 до края на живота си участва в работата на литературния клуб при Младежкия дом в Балчик. Приятелство и кореспонденция поддържа с Петър Алипиев, Борис Христов, Любен Недков, Георги Константинов, Александър Геров, Георги Марковски, Юрий Камински от Украйна и др.
От 1986 до края на живота си работи като завеждащ културната дейност и радиовъзела при Битова техника – Добрич. Става член на Клуба на младите творци на Дружеството на писателите в Добрич, много пътува на срещи с читателите, участва в конкурси, рецитали, литературни четения.
Приятелство с творците Георги Давидов, Венцислав Славянов, Сашо Серафимов, Ирина Янкова, Камелия Кондова, Елка Няголова, Иван Овчаров, Женя Радкова, Венета Мандева и др.
Непрекъснато публикува в местния и централния печат. Работи с издателство “Български писател” върху дебютната си книга, която остава нереализирана. Умира неочаквано на 16 май 1986 в Добрич. Погребан е в родното му село Гурково.

Посмъртно излизат поетичните му книги:
“Нощен залив” /1987/
”Сол за живите” /1992/
“Риза за Христос” /1993/

неделя, 20 март 2011 г.

Целуни ме...

Ще те прегърна
със страст и плам.
Ще те целуна
и ще отпия любовта,
оставила следи
в нашите сърца.
Целуни ме...!



събота, 12 март 2011 г.

НЕОБУЗДАНИ СТРАСТИ

След като се настани в хотела, той отседна в близкото бистро за закуска и кафе. Утрото обсипваше с нежност навсякъде, а коприненото небе прегръщаше с любовта си. Слънцето галеше и даряваше топлина.
Той пиеше кафето си, а очите му обикаляха наоколо. Усети странно и приятно вълнение.
Ето я..., музата на чувствата. За първи път виждаше толкова красота и нежност. Тя стоеше срещу него, а усмивката й беше предизвикателна.
Морският бриз разпиляваше дългата катранена коса и надигаше бялата рокля, която очертаваше прелестите й. Тази девствена красота разбунтува кръвта и страстите му. Сякаш скулптор я беше моделирал.

- Здравей, Наско! - неочаквано го поздрави негов приятел, с когото не бяха се виждали доста време - Тази красавица..., ти ли я сваляш, или тя тебе?
- Яа-а-а-а кого виждам?! Много ми е приятно! Да бях те търсил, нямаше да те открия! - отговори усмихнат нашия човек - От години не сме се виждали!
- Вярно! - отговори с жива усмивка другия - Току що си дошъл в морската ни столица и започваш със свалки. Няма да се промениш, ще си останеш същия...!

Пламен, (или Пацо - както му казваха), беше с бял костюм, черна копринена риза и бяла вратовръзка. Беше сравнително висок и с черна коса. Стройното атлетическо тяло му придаваше величествена осанка. Свали черните си очила и както винаги усмивката му сияеше. Леко обгорялата кожа на лицето изразяваше съществена чаровност. Очите бяха небесна синева.

Наско го посрещна изправен с тържествена усмивка и си стиснаха ръцете.
- Къде си отседнал приятелю? - попита Пламен.
Все още държаха мускулестите си ръце и се смееха от сърце. Преди години бяха спортисти и винаги предпочитаха да поддържат фигурите си.
- В съседния хотел отдясно.
- Аа-а-а така! Значи си ми гостенин! - а на лицето му се появи лека и горда усмивка.
- Ти сериозно ли...?!
- Разбира се! Аз съм собственика! - отговори гордо и се изкашля, поставяйки ръка пред устните си.
Пацо стоеше с цялото си величие. В настоящият момент беше сериозен, а огъня в очите му не изгасна. Не беше от хората, които се колебаеха и преценяваше обстановката, дори и хората.
Наско също не падаше по долу в това отношение. Като студенти бяха почти неразделни.
Обичаха светския живот, а тънката част бе тяхната слабост.

Денят се очертаваше да бъде хубав, въпреки палавия морски бриз, който подмяташе покривките на външните маси и шеговито надигаше полите, и роклите на минаващите красавици. Те се опитваха по своему да прикрият предизвикателните си части, а очите им играеха наоколо...

Този умерен морски бриз подскачаше безгрижно като необязден жребец под копринения покрив на небето.

Въпреки странното спокойствие, което изпитваше Наско, мислите му летяха като палави птици по красавицата, която беше видял. Тя, както ненадейно се появи, така изчезна.
Реши да се разходи. Обикаляше с поглед наоколо, с намерението да я открие. Предусещаше неочакваното. Мислите му се разлистваха като непрочетена книга.
"Дали няма да се забъркам в нещо?" - питаше се той, но без отговор.
Случваше се, да се забърка в някои ситуации с особена стръв или атака, била тя плод на някакви въздействия, или на нещо друго.
Погледът му се спря на позната фигура. Беше тя... Толкова прелестна жена не беше виждал. Кръвта му закипя. Имаше усещането, че рояк буболечки пълзяха по цялата му същност до възбуда. Въпреки пълното съзнание в което беше, не знаеше как да подходи в момента.
Тя го следеше и гледаше предизвикателно. Усмивката й бе енигматична. Беше облечена в бяло, но този път с панталон и блуза с дълбоко деколте. Дългата й черна коса беше прибрана за да не се разпилява, и се очертаваше прекрасната й лебедова шия. Грация отвсякъде. Беше като част от морската бездна - привлекателна, но криеща своите потайности.
Наско й отговори по същия начин. Тръгнаха почти едновременно един срещу друг. Такова странно запознанство не беше преживявал. Влязоха в съседното кафене на усамотено място. Разговаряха доста време седнали на ъглово канапе един до друг.
Казваше се Наталия. По професия беше психоаналитик. Обожаваше историята, литературата и философията. При нея съществуваше необяснимо покритие и съчетание на външна и вътрешна красота.
Той се смути от нейната скрита необузданост, която усети на два пъти. Когато тя положи ръка върху бедрото му и сви пръсти, нашия човек почувства особена страст. Тя присви красивите си очи, показа върха на езика и раздвижи дългите фини бедра. Дишаше учестено, с готовност да изръмжи. Беше като лъвица, готова да разкъса жертвата си. Очите й святкаха и пленяваха.
За какво ли му трябваше да се запознава с нея? Та тя беше самата напаст, или може би самият дявол се бе вселил в нея, въпреки ангелския си вид.
Той се включи се в играта, която трябваше да изиграе до края, пък каквото стане...
- Слушай, скъпи! - поде тя - Няма да я бъде така! Не искам да чакам до довечер, желая те още сега...! Ти си моята жертва в живота! - гледаше го с цялата си страст - Няма да ти се размине!
Наско не очакваше такава развръзка, особено толкова бързо. От такава жена човек би могъл да се страхува, но при него не минаваха такива заплахи.Той й доказа същото желание, като пъхна ръката си на подходящото място, в удобен и тактичен момент.

Бяха в хотелската му стая. Никога до сега не беше правил секс с толкова необуздана и сексапилна жена. За негово учудване беше девствена...
Докато бяха на почивка Наталия не се отдели от него. Допаднаха си във всяко отношение, но дойде моментът когато тя му сподели, че е влюбена в него.
- Обичам те, скъпи и не мога без твоето присъствие! Бих желала да споделя живота си теб!
Лежеше притисната до него, а той чувстваше топлината на прекрасното й тяло.
През дните прекарани заедно съществуваха моменти когато беше груб с нея, а тя - необузданата в леглото, желаеше любовта му.
- Миличък, искаш ли да се оженим? - попита неочаквано тя и го галеше по тялото.
После легна отгоре му, започна да го целува, а ръцете й лудуваха...
- Ще ми отговориш ли? - попита настървена и продължи...
Той мълчеше като риба, галеше гърба й и меките части. Сетне смениха позата.
Престоят им в черноморската столица бе изпълнен с много страст и нежност.
За негова изненада се оказа, че живееха в един град.

© Николай Пеняшки - Плашков

Гарсиласо де ла Вега - поезия

VCHEKANEN очи в сърцето ми , милорд ...

Очите ти vchekanen в сърцето ми , милейди .
А иначе аз може да прослави вашето мнение
Стих красноречиво от сто пъти
Гонени стихотворение поглед.

Сонети на очите си ... Нека не веднага
Разбирам до края на тяхното значение и настроението,
Но вярата в себе си да поеме вяра Rad
И внимавайте наказанието без укор .

Аз те обичам. Аз издълбани лицето си
Съгласно се любовта си, но пламъците на страстта
Не може да се разтопят сърцето си простори .

Само ти осветен от моите всеки момент :
Роден за вас, вие на живот,
Аз съм заради теб , да приеме - приеме ! - смъртта.

***

Вървях по стръмната камък в Бреда

Вървях по стръмната камък в делириум
И изведнъж се събудих , сърцето ми потъва
И tseieneya в ужас на ръба
Гранит бездната : стъпка - и да падне .

Бях довел до унищожаването на въпроса.
С нея сгодена , вероятно завинаги , аз :
В крайна сметка, да знае какво е добро, мотика
Аз не съм блаженството на рая, и неприятности.

Но аз не искам в жалкото моя страна
Последно дълги дни bystrotechene
И не се поддавам на моя скала;

Аз се предаде на милостта сладки страсти сърцето :
Близо до края и краят на мъките ,
Така че, моето спасение за нищо.

***

КОГА контакт с душата си ...

При свързване с душата ми
Забременеят , аз обичам това как тя се зарадва
Всички ми се ! Изглеждаше дете
Иска ми изпрати съдбата .

Но страстта е бременна с бедствия
И ражда дете - един приятел .
И така отровен ми радост,
И вените му - тежко отрова елексир .

Сериозни внук ! С кого си отишъл нрав?
Как да се връзвам на това нечестиво яйчниците ?
Знаех - това е моя плът и кръв?

Отровата на ревност ! Преди да завиждат
Сестра , свикнали с отрова ,
И тя не може да преодолее страха .

сряда, 9 март 2011 г.

АРМЕНЦИ - Пейо Яворов

Изгнаници клети, отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

дечица на майка робиня тревожна

и жертви на подвиг чутовно велик -

далеч от родина, в край чужди събрани,

изпити и бледни, в порутен бордей,

те пият, а тънат сърцата им в рани,

и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Те пият... В пиянство щат лесно забрави

предишни неволи и днешни беди,

в кипящото вино щат спомен удави,

заспа ще дух болен в разбити гърди;

глава ще натегне, от нея тогава

изчезна ще майчин страдалчески лик

и няма да чуват, в пияна забрава,

за помощ синовна всегдашния клик.

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,

разпръснати ей ги навсякъде веч -

тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,

върху им издигна за всякога меч;

оставили в кърви нещастна родина,

оставили в пламък и бащин си кът,

немили-недраги в далека чужбина,

един - в механата! - открит им е път.

Те пеят.. И дива е тяхната песен,

че рани разяждат ранени сърца,

че злоба ги дави в кипежа си бесен

и сълзи изстисква на бледни лица...

Че злъчка препълня сърца угнетени,

че огън в главите разсъдък суши,

че молния свети в очи накървени,

че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

А зимната буря им сякаш приглася,

бучи и завива страхотно в нощта

и вихром подема, издига, разнася

бунтовната песен широко в света.

И все по-зловещо небето тъмнее,

и все по се мръщи студената нощ,

и все по-горещо дружината пее,

и буря приглася с нечувана мощ...

Те пият и пеят... Отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

дечица на майка робиня тревожна

и жертви на подвиг чутовно велик -

далеч от родина, и боси, и голи,

в край чужди събрани, в порутен бордей,

те пият - пиянство забравя неволи,

и пеят, тъй както през сълзи се пей.


МОЯТА ЛЮБИМА

Очи като небето.
Зеници – сребърни звезди.
Дъх с аромата на полето.
Лице като свежо утро.
Това е тя, моята любима.
Тя е като върба –
нежна, фина.
О, Господи,
сърцето ми гори
по теб любима.

вторник, 8 март 2011 г.

ПЕРСИЙСКА ПОЕЗИЯ

А СЕГА ПРИЯТЕЛИ,ЩЕ ВИ ПРЕДЛОЖА ПРЕКРАСНА ПЕРСИЙСКА ПОЕЗИЯ.
.....................................................................................................................................


СУФИ ПОЕЗИЯ


Персийската поезия оказва голямо влияние върху исляма, а след 18 в. завладява и Европа.Рудаки, Фирдоуси, Омар Хайям, Низами, Руми, Саади, Хафез, Алишер Навои са не само поети, но и мъдреци, учени, мислители и философи. Тримата автори, които ви представяме тук, са може би върхът на суфистката поезия: Омар Хайям - астролог, философ, математик; Руми - богослов и мъдрец; Хафез - философ. Произведенията и на тримата са бисери на човешкия дух.


РУМИ

Притесняват те и те оскърбяват?
Не превивай пред тях рамене.
Само плодни дървета се брулят.
Безплодните - не.

* * *
Приятелю, душа на нашите души, без мен не тръгвай ти!
Небе, не се върти без мен. Без мене, месец, не свети!
Земя, ти не бъди без мен, без мене, време, не лети.
Със тебе мил ми е светът, не ме оставяй никой път,
дори към други светове сърцето да те позове.
Юзда, ти коня не гони. Без мене, песен, не звъни.
Не гледйте без мен, очи. Душа, без мене, замълчи.
Сега и вечната луна блести със твойта светлина.
Додето верността е в нас, пред тебе вечно ще съм аз -
подобно топка пред играч - от изгрев, та до късен здрач.
Без мене коня не гони. Не ме напускай, остани.

* * *

Да можех себе си да видя някой път!
Но как? Примесва своите бои светът.
Духът ми никога не е в покой,
но как спокойна е душата, Боже мой!
Морето ме погълна в мрак студен.
Но чудо! Чувствам, че морето е у мен!

* * *
Открий лика си: розови градини аз жадувам!
Проговори: медът на сладостна роса жадувам!
Чердата облаци ти, слънце, разпръсни,
че твоя лъчезарен блясък аз жадувам!
Повикай ме къмто далечните страни -
като сокол да литна аз жадувам.
Дари ме с капките на дъжд свещен -
безбрежните лазури аз жадувам.
Безценни камъни не ме бъзторгват мен -
скали, пронизани от светлина, жадувам!

Превод: Янко ДИМОВ

ОМАР ХАЙЯМ

7
Не трябва, не мисли за утрешния час:
приятелю, живей под слънчевата власт.
Когато ний умрем, веднага ще догоним
избягалите векове пред нас.

12
Ще си заминем с поглед плах - но за света какво е?
И няма път, и няма смях - но за света какво е?
Ний си отидохме - а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах - но за света какво е?

13
Върти безкрайно колелото развеселеният грънчар.
В грънчарницата, край вратата, застанал сам по навик стар,
с изкусни пръсти той извайва глиноразцъфналите чаши
от глезена на някой беден, от черепа на някой цар.

36
Без страх - на времето сред шумния порой,
ще засияе някой ден над мъките покой.
Мигът, на всички даден, изживей до дъно,
за миналото не плачи, от бъдещето се не бой.

43
Ти истината търсиш? Тогава остави
жена, деца и близки, приятели, уви!
Разкъсай всичко,дето ще ти тежи из път,
без тежките окови по-леко се върви.


55
Кой казва, че бил Бог неумолим!
Той е добър, а ние май грешим.
Ти в кръчмата умри сега от вино -
ще те приеме той невъзмутим.

59
О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
ден без любов е като облак, резсеян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.

60
За мен - цветята на смеха или със вино пълна кана!
Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.
Веднъж съдбата спрях с въпрос: "Кажи ми свойта мисъл!"
А тя отвърна в миг: "Душа, със радост увенчана.


82
Мой винен съд, аз знам - и теб е гряла нощем любовта.
И теб, както и мен, е мамел на къдри вечерни цвета.
А тази дръжка, като гривна, до гърлото стаила дъх,
е твоята ръка, обвита на милата върху гръдта.

108
И докога ще бъдем на дните сред пелина?
Кой господ ни отрежда миг - или година?f
Момче, тогава бързо наливай мойта чаша,
додето не си станал в грънчарницата глина!

117
Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото, брат, е просто суета.

118
Ти пиещите не кори! Такъв е пая
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали "не пия капка" -
къде по-глупави неща за тебе зная.

123
Аз пия, но ни ден не съм във тежест ваша;
жадувам - за какво? За винената чаша!
Да, ще почитам виното до свойта смърт,
за жалките си дни да мисли богаташа.

134
С молитва, с пост си мислех горд, че може
към теб да се намери пътя, Боже.
Но някакъв бедняк, решил да се пречисти,
потегли с чаша към светото ложе.


140
Аз знам, че в тоя свят добро и зло,
и чудното грънчарско колело
в забрава ще потънат ...Но тогава
що значат скръб, и радост, и тегло?


155
И сякаш през завеса отдалеч
със "ти" и "аз" долита кратка реч.
Но пада леко тънката завеса:
и "ти" и "аз" не се дочува веч.


161
За щастие - до дъно! Наливай с порив скъп!
Презри деня суетен! Живей без страх и скръб.
И тежките вериги на твоя глупав разум,
затворник временен, снеми от своя гръб.


163
Какво навред желая? - Смехът на веселбата!
А друга странна вяра за мен е непозната.
Веднъж попитах свода: "Кого обичаш ти?"
Отвърна той: "Сърцето, дето пее радост свята!"

184
Когато отзвъни последният ми час,
когато като стон замлъкне моят глас
от мойта пепел да изваят чаша -
напълнена докрай - ще оживея аз.

198
На младини, под пламналия шатър
аз знанията трупах като злато
и що накрая проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.


ХАФЕЗ

Газели*

С песен и сърдечно слово - пак, и пак, и пак отново!
Вино пий, сърце орлово - пак, и пак, и пак отново!

С хубавица като кукла, взел смолистата й букла,
поседи със чувство ново - пак, и пак, и пак отново!

Радостта ли ще е наша, ако няма пълна чаша
зарад времето сурово - пак, и пак, и пак отново!

Нямам никаква защита от коприната й впита,
от сърцето й готово - пак, и пак, и пак отново!

Ветре! Ако пуснеш корен, разкажи й с шепот морен
от Хафез сърдечно слово - пак, и пак, и пак отново!

* * *

Безброй момичета са влюбени - ти си единствена сред тях.
За влюбените в мен момичета - единствен съм и аз, разбрах.

Не срещнах никакво различие и в двата свята в моя път.
Не ме съдете, резултатът им е бил и си остава - прах.

Все пак на алчните кажете "За всеки краят е един!"
Не трупайте пари, печалбата и загубата носят крах!"

Безкрайно обожавам хората, съединили в любовта
и думи, и дела. В признателност сред огъня им изгорях.

Хафез, за миг склони главата пред знанието на ума!
Могъщо е било сърцето, което знае що е грях.

* * *

Знай, Юсуф ще дойде рано или късно - не тъжи!
Пролетта скръбта ще вземе от платана - не тъжи!

Лошо е било, ще бъде хубаво. Ненавистта
забрави! От роб ти можеш шах да станеш - не тъжи!

Знаеш ли какво те чака зад завесата - нали
могат радости да дойдат с топли длани - не тъжи!

Ден след ден танцуват тихо в неизменен кръговрат,
И какво е вечно? Само ... ураганът. Не тъжи!

Твоят път щом ти се струва дълъг, като че без край -
все ще свърши той със радост тихо в хана - не тъжи!

Все по много ни раздава благосклонната съдба:
час за обич, за раздяла, за измяна - не тъжи!

Щом, Хафез, намираш време ти за книгата в нощта -
надалеч от шум и злоба разпиляна - не тъжи!

* * *

Благословена тижина. От друго - няма нужда.
Приятелски очи и дом. От друго - няма нужда.

Измъчена от скръб душа, ти както нямаш нужда
от Бог - кога ще промълвиш: "Вий нямате ли нужда?"

Хей, ангел бях на хубостта, за бога, изгоряхме -
ти спри поне един бедняк: "Вий нямате ли нужда?"

Над нуждите си аз стоя без никакви въпроси -
великодушният човек от милост - няма нужда.

Говори близкото сърце като свещена чаша,
не го измъчвай с празна реч, от думи - няма нужда!

И с благодарност взел в ръка най-драгоценен бисер,
защо в морето да седиш? От него - няма нужда.

Надменник ли си, замини! И повече не идвай.
Приятели са само тук, от други - няма нужда.

О, няма нужда от война - душата ни щом искаш.
Щом дрехите връз теб са твои - да молиш - няма нужда!

Примамен пак от любовта, край животворни устни
вървя и пламенен ответ да моля - няма нужда.

Но спри, Хафез, че всеки дар сам себе си разкрива.
С надменниците не спори, не трябва - няма нужда.

* * *

Вятърът ще се радбуди, свежо утрото ще бъде
и светът ще подмладее - пак сред радости ще бъде.

Ще разтвори свойта чаша яркоогнена жасмина,
а пък нарцисът с лалето - неспокоен пак ще бъде.

Скъп е всеки цвят, целувай оросените му листи,
че разцъфнал днес, той утре в други светове ще бъде.

Тази славеева мъка, дето пия всяка утрин
нека да звучи, че весел всеки стрък от туй ще бъде.

Хей, сърце, ако отлагаш радостта от днес за утре,
сигурен ли си, че всичко, както искаш, тъй ще бъде?

О, недей без чаша вино в месеца Шабан да бъдеш,
че за теб дори байрама с край обикновен ще бъде!

Пей, сърце луноподобно, с близки хора съм приседнал.
не повтаряй вече тъжно: "Тъй било е и ще бъде!"

Щом от храма се отказах, спрял сред Харабат смирено -
не плачи, там всяко расо някой ден и с мен ще бъде.

Ах, Хафез в света пристигна зарад теб и ти накрая
изпрати го, че самичък чак до своя гроб ще бъде.

* * *

Да минем пак към механата, да спрем пред нейната врата:
влече ни всички тя със свойта необичайна простотаа.

Отлита всичко като вятър - и тронове, и сан висок -
но нека за това не мислим, да пием - в туй е радостта.

Да пием! И с другари верни край пълни чаши да седим,
че свети всяка малка капка като рубин върху пръстта.

И щом сме още във начало, в едно да се обословим:
по този път да не оставим, да не забравим любовта.

О, проповедник, ти напразно на нас предлагаш своя рай.
По-мил ми е от рая божи прахът от нейните места.

От твойта глътка тази почва на бисер скъп се претвори -
но жалко, че за тебе всеки по-евтин е от стойността

на почвата. И щом танцуваат суфите весело край нас,
от тях добър урок да вземем за песни радостни в нощта.

О, ако ний, Хафез, не можем на срещата да се явим,
с праха на този вход ще свикнем - такава ни е участта!

Превод: Йордан МИЛЕВ
Ела: сърцето ми ранено навярно ще възкръсне пак.
Ела: навярно мойто тяло с душата ще се свърже пак.

Ела: очите ми без слънце останаха сега без теб
и само твоята усмивка ще върне слънцето ми пак.

Като войници негри в боя разби ме черната тъга,
но твоят образ бял да свети над мен каато румеец пак.

Какъвто образ да изгрее пред огледалния ми дух -
то само твоят чар умее да се огледа в него пак.

Нощта е бременна, ний знаем. Разказва твоята звезда
какво ме чака и то утре ще се роди със възглас пак.

Ела. Ела: Запял е славеят на пролетното ми сърце,
от среща розовоуханна то иска глътка въздух пак.

* * *
Да не бъдеш от лекарства спасен! Да не бъдеш!
Да не бъде твоя взор помрачен! Да не бъде!

Всичко хубаво в този свят - е било и е твое.
Да не бъде твоя дух огорчен! Да не бъде!

Смисъл, форми, черти са в духа на сърцето ти.
Да не бъде той с нищо смутен! Да не бъде!

Вее вихърът есенен ... Кипарисът ти строен
да не бъде от него сразен! Да не бъде!

Да не бъдеш сред хули в твоя свят, в твоето време,
да не бъдеш от вражди изнурен! Да не бъдеш!

Да загине там всеки, който с лошо те гледа.
Да не бъде от огъня той защитен! Да не бъде!

Своя лик ти търси на Хафез в стиховете,
да не бъде той със лекарство сменен! Да не бъде!

* * *
Додето моята глава не е куп прах нетленен,
налей ми в златния потир, с ръка благословена.

Да пия пак, че този свят безшумно ще загине -
и затова сред шум и смях прекарай дръзновено.

О, как от тъжните оочи ликът й е далече -
в душата - огледало - той живее вдъхновено.

Без тази гордост, кипарис, когато прах аз стана,
покрий ме тихо в утринта със сянка въжделена.

Пълзи по мен като змия отровна твойта плитка -
лекуваш с устните си ти сърцето ми ранено.

Разбра ли - този прах и тлен са класове наа дните!
Ти нивата им запали със огън съкровено.

Измих аз своето лице със сълзи, ала зная:
светец е, който е горял в страдание блажено.

А праведникът горд навред вреда във всичко вижда.
О, Боже, огледало дай на хората надменни!

Разкъсай дрехите си в миг, Хафез, подобно роза,
и пред любимите нозе - хвърли ги, неизменен.


понеделник, 7 март 2011 г.

СТРАСТНИ ТРИСТИШИЯ - Хайку 75

/ по "Любовно-еротични тристишия" на Весислава Савова/
-------------------------------------------------------------

***
птица прелетя
над любовната двойка
песен на щурец

***
заек избяга
подгонен от ловеца
а любимата

***
клони запяха
любовните си песни
голи червеи

***
голите тела
се пържат на слънцето
страстната любов

***
под звездната нощ
страстна любов и нежност
утро ухае

***
влюбени сърца
нощта не е самотна
с толкова чувства

***
въздухът влажен
в най-еротичната нощ
какво щастие

неделя, 6 март 2011 г.

ИСТОРИЯ И РАЗВИТИЕ НА ХАЙКУ

През XV-ти век в Япония процъфтява поетична форма, наречена "ренга". Ренга е поема, която няколко поети създават съвместно. Те последователно прибавят стихове от 17 срички (5, 7 и 5 срички) и от 14 срички (7 и 7 срички), докато се получи стихотворение, състоящо се обикновено от 100 стиха. Ренга е поема от елитарен и академичен характер.


ПРЕДИ БАШО


По традиция, от създателите й се е изисквало да представят стиховете си по правилата на средновековната естетика, цитирайки класиците. Вместо ренга, през XVI-ти век става популярна хайкай - поема от хумористичен характер. Както ренга, така и хайкай (или хайкай-ренга) е стихотворение, съставено от стихове от 17 и 14 срички, но то пародира ренга като внася съвременен смехотворен елемент. Поетите, създаващи хайкай използват игри на думи и предпочитат да описват събития от ежедневния живот, които не представляват интерес за ренга. Първият стих на ренПървият стих на ренга и хайкай се нарича "хокку". Пишещите хайкай поети понякога представят своите "хокку" като независими стихотворения. Това е и произхода на хайку. По традиция, първият стих на ренга и хайкай е трябвало да съдържа "киго" (дума, отнасяща се към сезона). Това изискване за включване на "киго" е валидно също за хокку и за хайку.


Глава първа


Преди Башо


През XV-ти век в Япония процъфтява поетична форма, наречена "ренга". Ренга е поема, която няколко поети създават съвместно. Те последователно прибавят стихове от 17 срички (5, 7 и 5 срички) и от 14 срички (7 и 7 срички), докато се получи стихотворение, състоящо се обикновено от 100 стиха. Ренга е поема от елитарен и академичен характер. По традиция, от създателите й се е изисквало да представят стиховете си по правилата на средновековната естетика, цитирайки класиците. Вместо ренга, през XVI-ти век става популярна хайкай - поема от хумористичен характер. Както ренга, така и хайкай (или хайкай-ренга) е стихотворение, съставено от стихове от 17 и 14 срички, но то пародира ренга като внася съвременен смехотворен елемент. Поетите, създаващи хайкай използват игри на думи и предпочитат да описват събития от ежедневния живот, които не представляват интерес за ренга. Първият стих на ренга и хайкай се нарича "хокку". Пишещите хайкай поети понякога представят своите "хокку" като независими стихотворения. Това е и произхода на хайку. По традиция, първият стих на ренга и хайкай е трябвало да съдържа "киго" (дума, отнасяща се към сезона). Това изискване за включване на "киго" е валидно също за хокку и за хайку.


Глава втора

Мацуо Башо ( 1644 - 1694 )


Башо Матсуо е известен като първият голям поет в историята на хайкай и хайку. Следвайки тогавашния литературен вкус, в своя ранен етап той също пише стихове, съдържащи смехотворен елемент и игри на думи; но от около 1680-та година нататък, той започва да отдава значение на ролята, която има мисълта в хайкай (особено в хокку). Учението на Чуанг-тсеу, философ от IV-ти век преди Христа, силно повлиява на Башо. В своите хокку той често цитира откъси от "Книга на учителя Чуанг". Чуанг-тсеу отричал изкуствеността и утилитаризма и намирал, че ролята на човешкия интелект е незначителна. Твърдял, че истинското качество се съдържа в наглед непотребните неща и че един правилен житейски път не бива да противоречи на естествения закон.

Да принадиш към крака на чаплата
дълъг
фазански крак.
Башо

Този стих пародира следния текст от "Книгата на учителя Чуанг": "Когато видиш дълъг предмет, не трябва да смяташ, че той е прекалено дълъг, щом като дължината е качество, дадено му от природата. Това се доказва от факта, че едно пате ще изкряка от болка, ако се опиташ да издърпаш късите му крака, за да ги направищ по-дълги, а жеравът ще се възпротиви със сълзи в очите, ако се опиташ да подкъсиш дългите му крака с нож. Играейки си преднамерено в своето хайку с идеята за насилствено снаждане на птичи крака - нещо, което Чуанг отрича - Башо показва безмислието на такова действие и шеговито изтъква безпомощността на човешкия интелект. Хайку на Башо са драматични: те преувеличават хумора и мъката, екстаза и объркването. В основата си, неговите драматични експресиии са парадоксални. Хуморът и отчаянието му не изразяват вяра в човешките възможности и не възвеличават човека. Колкото повече описва човешките дела в творчеството си, толкова повече, изпъква човешката нищожност. И толкова повече ни кара да осъзнаем величието на природните сили.


Давам на ветрилото
вятъра от Фуджи.
Ето, сувенир от Едо.

* Eдо - старото име на Токио.


Яздейки, сънувам,
далечната луна в неспирен сън -
пара от приготвен чай.


Отминава пролетта -
плачат птиците,
очите на рибите са пълни със сълзи.


Лятно зашики -
Люшват се и влизат
планината и градината.

* зашики:
стая в японски стил, покрита с татами и отворена към градината.


Какво щастие!
Долината лятна
кара снега да ухае.


Есенният вятър -
по е бял
от скалите в планината.


От вси страни
довяват ветровете
черешови венчелистчета
в езерото на гмурците*.

* зоол.гмурец: сем. Colymbidae


Дори глиганът
ведно с всичките създания
рева във тази буря.


Полумесец осветява
мъгливата земя.
Елдата цъфти.


Полюшва се разцъфнал детелинов храст -
не разсипва
капчица роса дори.


Йоса Бусон ( 1716 - 1783 )



През 18-ти век хайкай-ренга губи популярност и хайку-поетите насочват усилията си към създаване на хокку. Бусон, блестящ художник и поет, постига в своите хокку чисти, изпълнени със светлина образи. Бусоновите хокку се различават от тези на Башо; нито имат философски характер, нито съдържат драматични жестове. Изразните му средства са толкова изчистени, че в техническо отношение той няма равен на себе си. Гениален творец, чрез пейзажа, чрез описанието на една тиха природна картина, той може да накара читателя да усети вечността. Поемите му са описателни, но пейзажът не е реалистичен, а идеализиран. С други думи, той търси да изрази същността на нещата, а не намиращото се на повърхността. В Бусоновите хокку действената красота на езика е доведена до съвършенство. Очаровали безброй поети, те оказват голямо влияние върху хайку в наше време. За съжаление, неговите хайку силно зависят от структурата на японския език и това ги прави труднопреводими.


Въздухът блести.
Белезникав полет
на неизвестно насекомо.


Оран в полето.
Изчезна
неподвижен облак.


Лети хвърчило -
там
където летя вчера.


Пролетна вечер.
Прибавям я
към полузагасналия тамян.


Къса лятна нощ.
Капчица роса
по косматия гръб на гъсеницата.


Жужва комар.
Всеки път
щом падне цвят от орлови нокти.


Четирима - пет мъже танцуват в кръг.
А над тях луната
аха да тупне на земята.


Луната свети в зенита си.
Аз съм в най-мрачната си четвътинка.


Буден е
а казва, че вече спи.
Мразовита есенна нощ.


Водни птици.
От крепостта излиза фенер.


Масаока Шики ( 1867 - 1902 )


Масаока Шики се появява в жанра хайку като критик на Башо. Той критикува известните хайку на Башо в полемичната си творба "Башо Затусдан" (Разни мисли върху Башо). Той не отхвърля всички произведения на поета, но намира, че на неговите хокку липсва поетическа чистота и че носят прозаично-обяснителни елементи. От друга страна, той се възхищава от непознатия по това време Йоса Бусон. Намира неговите хайку за технически изтънчени успяващи да предадат чистите си образи на читателя. След като открива западната философия, Шики се убеждава, че лаконичните описания на обектите са подходящо средство за литературно и образно изразяване. Той подчертава значението на "шасей" ( скициране ). Тази идея придава на неговите хайку краткост и визуална описателност. Новаторския подход на Шики предизвиква сензация из цяла Япония и вдъхва нов живот на западащия по онова време жанр. Според Шики, хайкай-ренга няма художествена стойност и той винаги използва понятието "хайку" вместо "хайкай" или "хокку". Днес името на хайкай-ренга е "ренку", но са малко изследователите, интересуващи се от тази поетична форма.


Хладен дъжд вали
върху голия трън.


Стопи се ледът във водоема.
Шмугва се скарида
в стари водорасли.


Оръдието нарежда своя тътен.
Листови гранки по дървото.


Колко е студено!
Малко раче под дъжда
покачва се на бора.


Из езерцето препускат
лотусови листи.
Юнски дъжд.


Димът се завихря
след отминалия влак.
Млади листи.


Половин ден
бурята вилня.
Счупи стръкчето на слеза.


Дори луната не можем види
а вдигаме големи вълни.


Над хралупата в скалата
виси бръшлян -
малък храм.


Цъфна луфата*.
Аз съм душа
удавена във храчки.

(Луфа - растение от рода на кратуните, със удължени плодове, които след изсъхването им, се използват като гъба в домакинството - бел. прев.)

(Бележка на Риу Йотсуа: В това хайку, цвета на луфата и поетичното " аз " контрастират по няколко начина:

1. Шики е бил туберкулозно болен и горното е едно от трите последни негови хайку. Храчките, свързани с болестта винаги са го мъчили. Изразът " аз съм душа " означава, че вече е почти мъртъв, че е останал само душа.
2. Цветът на луфата символизира силата на живота в момент, когато " аз"- ът вече е изгубил своята.
3. В Япония, от стъблата на луфата се приготвя сироп срещу храчките, наречен " луфова вода ". Хайку-то намеква, че болестта на поета е неизлечима - сиропът вече не може да му помогне.
4. Това хайку е трагично, но същевременно съдържа малко хумор. Дори намирайки се в най-тежко положение, поетът възкликва " Ехе, аз вече съм почти мъртвец! Вече съм бог! (Японците вярват, че всички мъртви се превръщат в богове.)


Такахама Киоши (1874 - 1959)



През 1898-та година, Такахама Киоши става редактор на списанието за хайку "Хототогису" ("Кукувицата"), основано година преди това от Йанагихара Киокудо (1867-1957) и Масаока Шики. Между 1907-ма и 1912-та година, Киоши пише предимно новели, но от 1913-та година нататък се посвещава изключително на писане на хайку и търсене на последователи. Много поети на хайку подкрепят неговите възгледи за жанра и "Хототогису" се превръща в значимо списание, включващо произведенията на многобройни поети. Хайку на Киоши не принадлежат на определен стил. Някои от тях са ефектни и импозантни, други са изискани и нежни. В някои той дава свобода на въображението си, а други просто отразяват факти от ежедневието. Светът на Киоши е един истински хаос - разнообразен като поле, покрито с диви цветя и треви. Ако трябва накратко да дефинирам идеите на Киоши, бих казал, че той отрича съществуването на един изкуствено създаден от човешкия интелект микрокосмос. В поемите си той оставя тъмни, непотдаващи се на интелектуален анализ нюанси. Киоши признава големите постижения на Башо, но отхвърля театралните му жестове. Предпочита Нодзава Бончо (? - 1714) - ученик на Башо, завладяващ с лаконичните си описания. Киоши изтъква символичното значение на киго (думата, отнасяща се до сезона) и се бори за премахването на онези хайку, които не се отнасят до определен сезон.

Бележка:
"Хототогису" е птица от рода на кукувиците. Според легендата, тя пее с всички сили, докато от устата й започне да излиза кръв. Масаока Шики е страдал от туберкулоза и се е сравнявал с нея. "Шики" е друго название на птицата.


Змия се плъзна и изчезна.
Само стрелналите ме очи
останаха в тревата.


Наричат този цвят бял божур.
Да,
но е малко червен.


Девойки берат оризов кълн.
Трепкат водни отражения
по гърба на шапките им от острица*.

* Острица - вид блатна трева.


И по плуващите водорасли
са гъсти вечерните сенки


На пролетния плаж
е нарисуван голям гръг.


Куче спи
свряло глава между лапите си.
Къща от хризантеми.


Гледам реката.
Бананова кора
пада от ръката ми.



Поставиш нещо -
появява се
есенна сянка.


Корените на голямо лятно дърво
простират се по скалата
във всички посоки.


Стиснах в ръка отронено черешово венчелистче.
Отворих я -
нямаше нищо.


Долита първата за таз година пеперуда.
"Каква на цвят?"
"Жълта".


Глава трета

Повече от 5 века японското хайку се развива затворено в рамките на азиатското поетично пространство.
През ХХ в. то става достояние на цялото човечество. Голяма роля за неговото разпространение по света имат дипломатите от много страни, които работят в Япония и тяхното запознаване с японския език често започва от хайку. В тези среди се заражда интерес не само да се чете, но и да се пише хайку. Европейците се запознават с хайку благодарение на френския посланик в Япония Пол Клодел, брат на скулпторката Камий Клодел. Той внася черти от японското изкуство в своята поезия и драматургия. Бившият шведски посланик в Япония Кай Фалкман днес е един от най-големите познавачи на световното хайку и съветник на Световната хайку асоциация. Сегашният японски посланик в Нигерия г-н Танеда, след като дълго време подкрепяше хайку обществото в Германия, в момента съдейства за популяризирането на хайку поезията в Нигерия.
Първият сборник с преводи на хайку поезия се появява през 1937 г., но ще измине още почти половин век, преди да се появи следващият такъв сборник. С каквото и да се обяснява този огромен разрив във времето, прекъсването на културната традиция си остава факт. Тъй като английските преводи са били труднодостъпни, българските читатели получават сравнително широк достъп до хайку едва в началото на седемдесетте години на ХХ век, когато излизат в по-голям тираж преводите на руската японистка Вера Маркова.


Глава четвърта

През първата половина на ХІХ век японското общество преживява дълбока криза, довела в крайна сметка до всеобхватни революционни промени, останали в историята под названието Реставрацията Мейджи. В резултат на тези промени страната уверено тръгва по пътя на модернизацията и индустриализацията. Не закъсняват и обичайните в подобни случаи опити за преоценка на традиционните ценности. През осемдесетте и началото на деветдесетте години на ХІХ век в Япония се води дискусия под мотото "Литература ли е хайку?". През 1892 г. в дискусията се включва и Масаока Шики - поет, теоретик и родоначалник на съвременното хайку, чието име японците поставят в един ред с имената на Башьо, Бусон и Иса. Тогава той прави знаменитото си изказване за хайку като част от литературата. Под негово влияние названието на тристишията се променя от хокку на хайку. Макар и новатор, Шики никога не се е обявявал против сезонните думи и фиксираната форма на хайку. В теоретичното наследство на Шики особено място заема теорията за шясей (shaseisetsu) като основен творчески принцип в хайку. През последните години тази теория се превърна в обект на оживени дискусии на страниците на специализираните японски издания. Терминът shasei първоначално е бил използван в изобразителното изкуство за превод на английския термин sketch скица, пейзажна рисунка, но след Шики с него се назова творчески принцип, който условно може да бъде определен като реализъм. Условността произтича от обстоятелството, че шясей и реализмът имат аналогични дефиниции, но шясей се отнася единствено за поетичните жанрове хайку и танка. За да разберем причините за това разграничаване, трябва да анализираме мястото на човека в хайку, от една страна, и в останалите поетични жанрове, от друга. Този анализ ще ни даде и ключа към различията между хайку и сенрю, които от гледна точка на стихо-сложението са идентични. Ако приемем гледната точка на Р. Блайт - най-големия европейски специалист по хайку и дзен, - в хайку се разкрива същността на природата, а в сенрю - същността на човека. Докато в хайку природата заема централно място, в сенрю тя или отсъства, или служи като фон за разкриване на вътрешното психологическо състояние на човека. В хайку човекът се разглежда не като част от обществото, а като отделен индивид, чието присъствие озарява природата, ако отново цитираме Блайс. Любовта и изневярата, бедността и богатството, които заемат важно място в сенрю, се отнасят към периферията на хайку и по правило са представени като индивидуални преживявания на автора. Така е представен и характерният за хайку мотив за състраданието към всяко живо същество. Събитията в хайку не са ориентирани спрямо линейното време, но пък чрез сезонните думи те са привързани към точно определени моменти от цикличните промени на природата. В редките случаи, когато бихме могли да говорим за развитие във времето, това развитие протича тук и сега. Историческите и цивилизационните процеси, държавата и обществото, социалните и промишлените революции - това са теми отвъд територията на хайку. Хайку се характеризира с ярко изразена моносценичност (термин на Александър Фол) - с няколко думи авторът визуализира една-единствена сцена (с това е свързана и разпространената аналогия на хайку със сумие монохромна рисунка с туш), в която читателят се озовава синоптично и това му дава възможност да проникне във вътрешната същност на нещата. Именно в реалистичното изобразяване на тази моносцена японците виждат определящата характеристика на принципа шясей. След смъртта на Шики през 1902 г. Хекигото, един от неговите ученици, обединява група реформатори под мотото Нови тенденции в хайку (Shinkeiko haiku). През 1912 г. от тази група се отделя Сейсенсуй, който създава списанието Соун и на неговите страници се обявява против сезонните думи и фиксираната форма 5-7-5. Постепенно от класическото или фиксирано (teikei) хайку се обособява т. нар. свободно (jiyuritsu) хайку, което обикновено е двустишие или четиристишие.