Отражение - роман - глава дванадесета

В този горещ летен ден Наталия и баща й се разхождаха в морската градина. Свежият морски бриз галеше с нежността си лицата и косите им, а морето предизвикваше с потайността и неспокойствието си. То се радваше на любовта на хората, които пореха с телата си неговата мантия.
Наталия разказваше за себе си – младежките години, училището, за вниманието и помощта на вуйчо и леля й в студентските години. Беше загадка за нея, защо никой не споменаваше за баща й и брат й. А темата за майка й беше неприятна за Стефан. Тя усети това, но й беше неудобно да пита баща, понеже усети болката в сърцето му. Беше обзета не само от мисли по него, когото не беше виждала от много малка, но и от тайните които й предстояха. Въпреки всичко, загубата на майка й остави завинаги болка в сърцето. Мина дълго време докато преодолее този тежък момент, а и това че не знаеше за баща си, и нещата свързани с него. Тя го попита за брат си, с когото раснаха като малки в порядъка на около три години. После изгубиха следите си.
Стефан отговори с болка, че не го е виждал дълго време и не знае нищо за него. Въздържа се да каже , че има двама братя близнаци и за проблемите им, не само между тях, но и спрямо него. Очите му се напълниха със сълзи.
- Татко, успокой се! – помоли тя и го хвана за ръката.
За него този момент беше най – прекрасния и да почувства дъщеря му да бъде до него, за да получи внимание и нежност.
- Момичето ми…, обичам те! - думите излизаха бавно и задавено. Като че устната кухина бе засъхнала. – Как съм… мечтал… за този момент – гласът му трепереше от вълнение.
Прегърна дъщеря си, за да отдаде бащина топлина и нежност.
В гърлото му, като че бе заседнала гореща буца, която хвърляше огън и обгаряше всяка частица от тялото му. Чувстваше, че в него се бе насъбрала енергия, готова да изригне като вулкан и да изпепели всичко по пътя си. Гледаше я с любов и нежност, и галеше косите си.
Край тях прелетяха бели гълъби, които направиха своя пирует и кацнаха близо до тях, а слънцето сякаш беше усмихнато, и изпращаше горещи целувки. Гълъбите пристъпваха към тях. Наталия беше все още в прегръдките на баща си. Наблюдаваха прекрасните птици.
Тя протегна ръка към тях с шепа и единия гълъб кацна върху нея. Гледаха се в очите с доверие… Птицата поклати глава, дигна се във въздуха, завъртя се в поредния пирует над главите им и продължи към хоризонта.
Наталия и баща й гледаха щастливи случилото се.
В далечината плаваха бавно няколко тъмни облака, които напомняха, че не съществуват само красотата и любовта. Небето потъмняваше, но слънцето не се отказа да напомня за себе си.
- Татко…, бях попитала за брат си, как е той и къде е, как изглежда в настоящия момент.
Тези нейни думи се забиваха като нож в сърцето, а душата му сякаш бе обхваната от пареща болка. Прилоша му, облегна се на близката скамейка и седна, положил ръка на сърцето.

Следва продължение.
© автор: Николай Пеняшки - Плашков