понеделник, 19 юли 2010 г.

Отражение - роман - глава единадесета

След закуска, Наталия и баща й решиха да излязат.
Въпреки,  че беше в отпуск, Иван трябваше да провери как вървят нещата във фирмата, а сетне да се обади на родителите си.
В службата всичко вървеше нормално, дори и организацията с обзавеждането в новата сграда беше наред. Познаваше много добре хората от екипа си, дори и партньорите с които работеше. Знаеше че никога няма да го издънят. Причината бе той…
Беше минало доста време от връзката му с Наталия, която даваше смисъл в неговия живот. Преди да се запознае с нея, имаше работата и ангажиментите си, но в настоящия  момент предстоеше
да пренареди пъзела.
Мислите напираха и не даваха покой,  дори оставаха недовършени. В него живееше нежността  на гласа й, допира на кадифената  кожа, звездите в очите и сладостта на устните.

Вървеше бавно и замислен, но щастлив. Знаеше, че редом с прекрасните моменти в живота, възникват не само трудни, но жестоки и коварни ситуации. Не за всички човек може да бъде подготвен… Зависи…
Телефонът звънна настоятелно и прекъсна мислите му. Беше Валя, която настоя да се видят. Решиха да се срещнат в кафенето,
намиращо се до сградата на фирмата.
Влезе в заведението по – рано от уговореното време. Избра самостоятелна маса и се настани. Напоследък мислеше за много неща… Не беше новост за него. А начинът му на разбиране върху нещата и ситуациите в живота, го правеше различен от този на себеподобните. Предпочиташе да анализира и отсява баластрата, но запазваше и двете. Чудеше се, за какво толкова важно го търсеше Валя. Гласът й беше тревожен и неспокоен.
Не след дълго се появи и тя.
- Здравей, скъпи! – поздрави с приветлива и сдържана усмивка.
Поведението й го смути. „Какво ли се е случило?” – попита се той. Както  винаги успя да запази самообладание.
- Здравей! Как си? – а усмивката му бе приветлива.
- Благодаря! Добре ! Но не това е важното – отговори тя, а в погледа й се четеше притеснение.
Беше й приятно с присъствието му, държеше на него и го обичаше. Харесваше неговата сдържаност, която я подтикваше да разгадае с огромно желание. Знаеше много добре, че той не е от онези мъже,  които говорят празни приказки  и притежаваше странна, но скрита комбинация от откритост, резервираност и строга логичност. А тази редовна, негова усмивка, бе привлекателна. Беше убедена, че не е безразличен към нея. Прекрасните моменти на духовно и физическо привличане оставиха завинаги своите спомени в живота на двамата.
- Усещам, че те притеснява нещо? Това което искаш да ми кажеш, приятно ли е, или не?
Тя все още мълчеше. Дишането й бе учестено. Не бързаше да отговаря.
- Знам,  че при теб има съществена промяна. А това което искам да ти кажа, ще те изненада. Но преди това искам да знаеш, че много те обичам и непрекъснато мисля за теб, въпреки пожеланието ми да намериш голямата любов… и съм убедена, че си случил  - очите й бяха натъжени.
- Моля те! Не говори така! Обичам друга жена и  съм решил  да се оженя за нея… Ще ми кажеш ли изненадата, която криеш?!
- Разбира се! Затова  се обадих. Бременна съм скъпи.
- Моля! Какво каза?! … Сигурна ли си?! – попита стреснат.
- Убедена съм.
- А какво смяташ да правиш?
Този въпрос съвсем я обърка. Не го очакваше. Невъзможно бе да има незаинтересованост от негова страна. Беше сигурна в обратното. Преодоля моментното затруднение и каза.
- Бих могла да родя детето, или да го махна, колкото и да ми е болно. А махането на едно дете, за мен е вид убийство. Трудно бих се решила на подобна постъпка. Бих се чувствала  убийца. Но то е и твое дете! Може да съм имала познати и приятели, но интимност преживях само с теб. Има и друг вариант. Знам, че не можем да се оженим, но няма да искам издръжка за детето! Опасявам се, че при тази ситуация мога да остана без работа, понеже съм твоя служителка!… Не биваше да се отдавам на чувствата си! – красивите й очи се напълниха със сълзи.
Той мълчеше, впил поглед в лицето й. Положи лакти на масата и преплете пръсти в юмрук. Въздъхна бавно и продължително. Склони глава замислен. Вярно че харесваше Валя, но чувства към нея бяха приятелски. Знаеше много добре, че тя не би могла да бъде онзи тип жена, с която да се обвърже за цял живот, дори и в случая, че очаква дете от него. Това невинно същество, което би могло да се роди, бе резултат на тяхното взаимно привличане и страст. Тази изненада за Иван беше преломен момент. Реши да поеме своята отговорност  за детето и да не я загуби като специалист.
- Скъпи, не желая да те изнудвам! Моля те,  да ме разбереш! – рече тя  и изпъна раменете си с въздишка – Знам,  че обичаш друга жена, с която желаете да създадете семейство. Нормално да е така и да се притесняваш как ще реагира, при положение че разбере за мен и детето… Знаеш много добре, че вината е взаимна! А любовта ми към теб, вероятно е забранена… – очите й потънаха в сълзи, преглътна бавно, въздъхна дълбоко и замълча за кратко – Най – добре ще бъде,  да напусна работа…
Иван слушаше думите й внимателно.
- Но защо? Никой не знае, че сме стигнали до такава близост. Така,  че няма от какво да се притесняваш  и няма смисъл да напускаш!
- Вярно! Но аз… не желая да насилвам нещата!
- Искам да знаеш, че каквото и да стане, независимо от решението ти, разчитай на мен като добър приятел. А колкото до работата бъди спокойна!
- Но как така?! Ще се чувствам не комфортно…
- Слушай, какво ще ти кажа! Сформирам нов отдел по дизайн и архитектура  и ти ще му бъдеш началник. Мислех да ти кажа по нататък, но реших, че сега е удачния момент.
- Благодаря ти, скъпи! В такъв случай искам да те почерпя. Какво ще пиеш!
- Няма да ти откажа  –  отговори той  и на лицето му се появи редовната усмивка – с удоволствие ще изпия една водка и кола  за твое здраве и детето което носиш! Бих се радвал ако бъде момче, дори и момиче да е,  но да бъде здраво. Както решиш, но искам да знаеш, че ще поема своята отговорност!
Напитките бяха сервирани. Двамата мълчаха и се гледаха. Знаеха, че при едно чисто приятелство, мълчанието и обичта са равнозначни. Той запали цигара, въздъхна, а в сърцето му живееше една единствена любов – Наталия. А това дете  ако се роди, с най – голямо удоволствие бих  помогнал за отглеждането и възпитанието му.
Разговаряха за много неща. Иван забеляза, че настроението й се подобри и му стана леко на душата.
- Искам да ти кажа още нещо – каза тя, положила лакти на масата и сключила пръсти. – Нямам право да преча на взаимоотношенията ти с Наталия  и желанието ви да създадете семейство, и по тази причина ще махна детето. Колкото до работата която ми предлагаш, най – сърдечно ти благодаря. Разбира се, че ще приема! –  и  се усмихна – Ще се радвам ако останем приятели!  Приемаш ли…?
Той слушаше с изненада и недоумение словата й. Те се запечатваха завинаги в неговия личен дневник и го стоплиха. Както винаги не изрази силната вътрешна емоция, само се усмихна чистосърдечно и отговори:
-Приемам! Има сделка… Приятели!
Изпрати я до службата и се разделиха.


Следва продължение...


© Николай Пеняшки – Плашков

Няма коментари:

Публикуване на коментар