понеделник, 19 април 2010 г.

Съдбовни години – роман - глава първа

„Дали това, в което се стремим,
е само земната човешка сграда,
или ни чака път несътворим,
или ни чака Раят или Адът”.
Иван Атанасов

Диян седнал на плетения от камъш шезлонг, беше с притворени очи и преосмисляше досегашния си живот. Бяха години, когато бизнесът му просперираше и кроеше големи планове за развитието…
За съжаление в живота идват моменти, когато нещата се обръщат и всичко отива по дяволите. Така се случи и при него, въпреки, че вината не беше само негова. За негово нещастие, причина за това беше един от най – близките му хора. Въпреки тежкото моментно състояние, той реши да не се предава толкова лесно.
Слънцето препичаше младежкото му лице. То подсказваше неговото вътрешно безпокойство.Леко удълженият му вид, правите тънки вежди и присвитите, плътни но не много широки устни, определяха характера му.
Неговите 26 години бяха малък период от време, но изпълнен с много труд и ангажименти.
На ниската, близка маса имаше бутилка студена бира и кутия цигари. Диян отвори очи, глътна от бирата, огледа се наоколо, въздъхна и запали цигара. В небесните му очи, се четеше безпокойство. Мисълта, че животът му би могъл да протече по друг начин, не му даваше спокойствие. От доста време имаше чувството, че мислите му кръжат в един и същи периметър, където всичко се изражда в едни илюзии без разумно обяснение и в отчайваща последователност.
От къщата излезе голям черен котарак и скочи в скута му.
- О-о-о, Лъки, как си приятелю? – попита той и го погали по гърба.
Красивата животинка легна кротко, положи глава на бедрата му и замърка. За нея бяха далечни човешките проблеми.
Диян имаше решение, какъв бизнес да започне. Не се даваше да го влачи водата. Не му трябваха много средства, за да стартира. Доизпи бирата и дръпна от цигарата.
- Искаш ли още бирата? – попита Ренета.
Майка му беше излязла от къщи с леген в ръце.
- Дияне, какво има сине? Успокой се! Не е дошъл краят на света. Все още си млад. Знам, че ти тежи, но все някак ще се решат нещата. Ще говорим със сестра ти … Пак ще успееш, да стъпиш на краката си. Убедена съм.
- Говорих вече с нея. Отряза ме като кисела краставица. Помоли да не я търся повече за нищо. Не знам защо, но не желае вече да се чуваме… От 25 години откакто живеят във Франция, забравиха за нас. Знаеш много добре как стоят нещата.
- Не говори така! – прекъсна го майка му – Ще и мине.
- Няма да стори нищо. Каквото каже, го прави. Знаеш много добре.
Той говореше сърдито, с яд, а веждите му като гайтани се движеха рязко. Направи замах с ръката си, сякаш разсече въздуха.
Ренета слушаше думите, които падаха като камъни от устата му. Сетне донесе две бири и фъстъци, и седна до сина си. Наля в две чаши и каза:
- Наздраве, сине!
- Наздраве!
Той глътна от бирата, въздъхна тихо и втренчи поглед в майка си.
Тя беше неуморна жена, с борчески дух и никога не изпадаше в униние.
Посрещаше трудните моменти спокойно, дори често усмихната. Не и личаха нейните 60 години.
- Татко къде е? – попита сина й и присви вежди.
- Замина с микробуса на село.
- Не поръча ли нещо?
- Не. Ще си дойде утре вечер.
- Няма ли да простираш прането?
- Ще отдъхна малко, докато изпия бирата. А ти, какво ще правиш!
- Ще се изкъпя и ще се видя с Димитрина.
Диян доизпи бирата и след около половин час излезе.
Вървеше замислен по посока центъра, където живееше Димитрина. Тя беше всичко за него. Имайки предвид любовта си спомни следната мисъл на Лесинг, която гласеше:

„ Природата е създала женския пол за любов,
а не за жестокост; жената трябва да буди
нежност, а не страх; само в прелестите й
трябва да се крие нейната сила; тя трябва
да владее само с ласки и да владее само
толкова, с колкото би могла да се насити…”

„ Колко добре го е казал - мислеше си той. – Усеща се, че геният на твореца продължава да живее и в наше време. Въпреки, че образите му са изградени от епохата на просвещението през 18 – ти век в Германия, живееха и в днешно време.”
Диян се чувстваше ужасно. Беше готов да води битка с всички проблеми,
които му пречеха. Не можеше да си позволи, да се възстановява бавно, а и не беше в натурата му. Не биваше да допуска, каквато и да е съпротива по пътя, който трябваше да поеме.
Мислите му се насочиха към неговата възлюбена. Димитрина будеше в душата му нежни чувства, но напоследък усещаше, че чувствата й не бяха равнозначни на неговите.

Следва продължение…

© автор: Николай Пеняшки – Плашков


ISBN 879 - 943 - 969 - 32 - 3

© издателство: фондация „ОИК”

неделя, 18 април 2010 г.

Изпепелени чувства - повест / четвърта част

Рано сутринта Десислава приготви сандвичи и кафе. Беше в страхотно настроение. Щастието което беше я обхванало изпълваше сърцето й.
Кирил се появи, а на лицето ме грееше дежурната усмивка.
- Как ми е момичето?
- Много добре! - а лицето й грейна като слънце.
Тя отвори хладилника и изкара натурален сок.
После пристъпи към приятеля си и го целуна продължително.
- Какви са ти плановете за днес? - попита той и разтри челото си.
- Нямам за сега! - погледна го с недоумение.
Кръстоса крака, положи лакти върху масата и сключи пръстите на ръцете си.
Кирил глътна от кафето и впери поглед в нея.
Този път я гледаше сериозно, подпрял глава с дясната си ръка свита в юмрук. Въздъхна бавно и продължително. Очите му бяха присвити. Опитваше се да подреди мислите, които пърхаха като разгонени птици.
- Зле ли ти е? - попита притеснена Деси.
- Нищо ми няма! - отговори той тихо и бавно - Вчера сподели едно съкровено желание, за което мислех дълго. Сериозно ли е, или са празни приказки?!
- Момент! - прекъсна го тя, почувствайки се засегната - Как може да мислиш така за мен? Никога не съм имала намерение да говоря празни приказки! Знам за какво питаш; за желанието ми да бъда твоя приятелка, съпруга и майка на децата ни. Само че-е-е... Щом мислиш така, да си кажем сбогом, колкото и болезнено да е...!
- Не е така мила! – въздъхна той, погледна я нежно и хвана ръката й - Разбирам те много добре. Аз също го желая. Редно би било, аз да те поискам за съпруга!
Замълчаха за известно време. Той запали цигара.
Тя не откъсваше поглед от него и следеше поведението му.
- Мислил съм често, за вероятността да се оженя. За мен ще бъде голямо щастие да споделя живота си с теб! А родителите ти...?!
Тя очакваше подобни думи. Беше наясно със себе си... Никой не би могъл да и попречи, да бъде щастлива с човека когото обичаше. Усмивка озари лицето й.
- Щом съм споделила желанието си, какво искаш повече? Колкото до родителите ми, те не са важни в момента. Казваш, че би могъл да ме поискаш за съпруга? Какво чакаш още...?!
Той винаги предвиждаше поведението й. Беше права. Познаваха се отдавна. Със сигурност тя щеше да бъде неговата спътница в живота. Не му трябваше послушно, глезено коте, което да се умилква и подвива опашка. С една дума не му допадаха такъв тип жени. Усети напрежението в нея. Понякога обичаше да държи нежния пол в неведение и да се шегува… В случая не биваше да си играе с чувствата й.
Очите му изразяваха насъбралата се нежност.
- Скъпа…, желаеш ли да бъдеш моя съпруга? Имам нужда от теб!
- Да миличък, винаги ще бъда твоя до края на живота си!
Приближи се до него, седна на коляното му и го прегърна.
- Да не закъснееш за работа?
- Не се притеснявай! Тръгвам! Нека те подържа още малко…!
- Скъпи, какво ще кажеш, да заживеем от днес като семейство. Убедена съм, че можем да си имаме доверие!
- Разбира се, че съм съгласен! И понеже вече е решено, полага ти се да имаш ключ за в къщи. Ще ти оставя пари да напазаруваш и те моля, да дойдеш към дванадесет часа в „Блага Вайзе”!
- Разбира се, ще дойда! – отговори с настроение и с грейнали от щастие очи.
Тя все още седеше на бедрата му и го прегърна през рамо. А той беше я притиснал да себе си.
- Ще ми позволиш ли, да споделяме разходите в къщи? Държа на това! Не си длъжен да плащаш всичко!
- Но ти все още не си на работа, а и не мога да искам това от теб поне за сега?!
- Не се притеснявай, пак ще говорим! – отговори тя, притискайки се в него.
На отиване за работа, той купи кутия луксозни шоколадови бонбони, две коли и водка, с желанието да почерпи колегите, за този прекрасен момент в живота си.
Когато го видяха с бонбоните, безалкохолното и водката, колегите му го посрещнаха с усмивка.
Шефът му седеше на бюрото, надигна глава, свали очилата си, погали подстриганата и добре оформена брада – тип катинарче. Засмя се иронично и кажа:
- Ее-е-е Кире…, снощи май не си спал сам, или няколко поредни? Май е време да те женим! Стар ерген ли искаш да останеш? Какво чакаш, да завалят булки ли? – и се усмихна…
Кирил се засмя и очите му светнаха. В тях заиграха неугасващи пламъчета. Остави нещата на бюрото си.
Всички чакаха с нетърпение горещата новина на деня.
- Каква изненада си ни подготвил?! – попита шефът му. Присви вежди и на челото му се появиха две тънки бръчки. Изкашля се и поглади темето си.
- Сгодих се! - отговори Кирил с усмивка.
Колегите му замълчаха за кратко, а усмивките им бяха подарък за него.
Един от тях – Калоян си приближи с приятелска усмивка.
- Ей богу, ти се престраши бе човек! Най – сърдечно ти пожелавам, да не бъдеш под чехъл! Мамка му…, като знам мойта каква лисица е! Ако има начин и кожата ми ще одере, но аз навреме й хванах цаката! Не се давай! Ако искаш, можеш да се запишеш на курс при мен за укротяване на жени. Ако не укротиш и не озаптиш звяра, загубен си. Все пак честито! Моля за извинение ако съм те засегнал!
- Колега, може би имаш право, но зависи от силната страна как ще подходи. Бъди сигурен, че понякога и мъжете не са цвете за мирисане. Винаги се получават недоразумения, но в такива случаи са необходими съответните действия. Колкото до твойта жена, нямаш право да се оплакваш от нея.
Настъпи кратко мълчание. Чуваше се само шумоленето на махалото на стенния часовник, който отмерваше всяка промяна в живота, съответно и в емоциите…
Времето като житейска необходимост, летеше като подгонена птица и поднасяше всички възможни, неочаквани и какви ли не изненади – комфортни и болезнени… Но съществуваше и еликсира...
- Браво Кире! – намеси се шефът му – Радвам се, че мислиш така. Не познавам половинката ти, но ви пожелавам дълги години разбирателство и любов.! Наистина, един мъж трябва да бъде хитър.
- Колегата донесъл да черпи, а ние ударихме на философстване - нетърпеливо добави Калоян - Като е тъй, да си кажа последната дума и да я мятаме, че времето минава… Не хапнеш ли, не пийнеш ли, а и секса е необходим, какво друго остава… Утре или някой друг ден, ще се гътнем в майката земя. На всички ни е драсната чертата. Затова нека да грабим това, което ни се предлага, пък каквото ще да става…
Кирил отвори бонбоните и колата, а Калоян извади през това време чаши за безалкохолно.
- Няма ли да отвориш горивото? – попита шефа му с нетърпение.
- Не е ли рано? - реагира Кирил с притеснение и приятна усмивка.
- Знам, че си отговорен служител, както и другите колеги, но не съм ви извикал днес да работим. Днешният съботен ден ще го използваме за решаване на някои проблеми, които ще са изненада за вас. После ще следва банкетна част.
- Шефе-е-е …, да не си решил да се развеждаш, с намерение да запазиш баланса в колектива? – попита Калоян с ирония – Ей да му се невиди! Що не бях по-млад, че да забърша някоя красива брюнетка, елегантна, с гърди – като футболни топки и дълги фини бедра.
Шефът им го изгледа строго, засегнат от думите му и отговори с ирония.
- Калояне-е-е , Калояне, твойта да не е мечка стръвница? Като те гледам как си се стопил, не ти завиждам! Затова ли мечтаеш да се подмладиш! Но си мисля, защо ли не те изхвърля от работа?! Как я мислиш…?
Другият разбра иронията му и понеже я заслужаваше, не й обърна голямо значение и се усмихна. Те бяха братовчеди и затова си позволяваха подобни разговори…
- Кирчо, отваряй водката! – нетърпеливо рече шефът им - Да си смажа гърлото и да хващам китарата.
Чашите за водка бяха инсталирани навреме. Калоян подаде бутилката на Кирил.
- Приятелю, запознай се с тази бутилчица! – рече с усмивка - А защо е само една, ама и ти…?! – иронията не падна от лицето му.
- Наздраве колеги!
Калоян глътна от водката и изригна като вулкан. А и видът му беше исполински.
- Мамка му мечка! Дойде ми музата! Къде е китарата? Шефе какъв е повода, да ни викаш в този слънчев, съботно– сексуален ден?
Седящият до него, синеок Слави подаде китарата.
- Хайде, изливай музикалните си качества умнико!
- Да-а-а вярно, аз съм най- умното и музикалното момче на мама и тати.
Кръстоса крак върху крак, глътна от водката, изкашля се и се почеса по тила.
След като изпя песента, шефът им - Георги каза:
- Колеги, необходимо е да направим разстановка, за да се отвори място, а малко по-късно ще разберете повода. Ще си позволя да поиграя с емоциите и чувствата ви. Първо ще помоля да изместите кинексите в склада. Четирите маси ще наредим откъм стената. Поканете и жените си. Нека дойдат към дванайсет и половина!
Стана от стола и прибра документите си.
- Шефе-е-е …, предполагам, че новините са радостни, щом ще има банкетна част? – попита Калоян с нетърпение, почесвайки темето си. Погледна го с усмивка и продължи – Да не си решил да вдигаш заплатите?! Ако е така, да се изреждаме да те целуваме?
- Калояне-е-е, Калояне! – въздъхна Георги, присви очи и раздвижи пръсти върху бюрото – Не си свършил грам работа за пет пари, а искаш повишаване на заплатата. Ако реша някога да правя това, ще бъдеш последния. Така, че не се надявай!
- Така кажи, че да си плета кошницата другаде.
Знаеше много добре, че братовчед му както обичаше да се шегува, би могъл да го направи. За самият него, щеше да бъде по-добре да се захване на друго място, или да пусне наново фирмата си. Имаше и друг вариант, да стане съдружник на братовчед си, стига да се разберат. По спокойно щеше да бъде за колегите…
- Разбирам те, накъде биеш! Умен си и знаеш какво искаш.
Останалите слушаха разговора им и мълчаха тактично.
- Колеги…, разговорът който чухте, смятам, че не ви е притеснил, а и няма за какво. Да си призная, рядко се среща сплотен колектив като нашия, а и разните там майтапи. Когато дойде моментът, да не съм ви пряк началник, мисля, че няма да се забравим…?!
- Шефе, имам чувството, че ни държиш прощална реч. Нов началник ли ще имаме? Свикнахме с Вас, а и смятам, че не сме се изложили.
- Прав си Кириле! Ще си имате нов началник! Убеден съм, че той притежава по-добри качества от мен. Познавам го достатъчно добре и гарантирам това което казвам. Всички го познавате. А към теб Калояне, имам друго предложение. Това не означава, че няма да имаш взаимоотношения с колектива си тук. За сега само това, после останалото.
Обстановката в този сплотен колектив се разведри.
Всички разбраха, че Георги бе решил, да прави реформа, а и още нещо. Казаното от него бе кратко и загадъчно. Той бе позитивен и рационален ръководител. Винаги подхождаше с необходимото внимание и строгост – когато трябва. Държеше на професионализма и екипността.
Отрядът свърши набързо възложената задача. Всеки се обади на половинката си, да дойде в уговореното време.
Георги обясни, за какво ги беше извикал. Зарадва ги с повишение на заплатите. Тъй като разширяваше бизнеса, който трябваше да ръководи, назначи Кирил на своето място. Предостави му и служебен автомобил, който го чакаше на близкия паркинг.
По-късно предложи на Калоян бизнес – оферта насаме. Обясни на колектива, че проектантския отдел ще се мести в собствена двуетажна сграда, с три цеха до нея.
Предстоеше увеличаване състава.
Калоян взе китарата по настояване на колегите си.
Банкетът премина в много настроение.

Следва продължение.

© Николай Пеняшки - Плашков


четвъртък, 15 април 2010 г.

Отражение - глава осма

След като изпрати Наталия, Иван се прибра и реши да се обади на Стефан. Звънна на вратата му.
- Здравей! – поздрави усмихнат.
- Здравей! Влизай! – отговори Стефан.
- Как изкара днес?
– В разходка, телевизия, четене, дори и в размисъл. Ще пийнеш ли нещо?
- Бих желал безалкохолно!
- Има тоник и кола.
- Тоник! Това е добре, но върви с джин. След малко ще донеса – промени намерението си Иван, а в гласа му се усещаше лека нервност.
Стефан запали цигара и го погледна многозначително.
- Какво е станало?! – попита с недоумение – Извинявай, но не искам да бъда причина за неща, които могат да се случат около теб, а и не желая да се натрапвам! С една дума се чувствам неадекватно.
Иван слушаше думите му с привидно хладнокръвие. В него се бореха обърканост и припряност – смесени с нежни чувства към Наталия. Беше почти убеден, че тя е дъщерята на Стефан.
- Наистина…, имам проблем който трябва да разреша, но засяга само мен! – отговори той, а лицето му изразяваше лека многозначителна усмивка – А колкото до това което каза, нямаш основателна причина да се чувстваш така! Щом съм те поканил, значи съм преценил достатъчно добре. Моля те за последно, да не говорим повече на тази тема! Може би господ е решил така! Ще сляза долу, да взема джин – а усмивката криеше нервно и объркано настроение.
През това време Стефан извади лед от хладилника. Иван донесе питието, сипа в две чаши и сложи лед.
- Наздраве! – рече той.
- Наздраве!
Мислите на Иван летяха по Наталия. В настоящият момент, според него беше нетактично да сподели със Стефан близката съдба на Наталия с неговата версия.
- За какво се замисли, ако не е тайна?!
- Чувствам се объркан и затруднен, а и не знам как да започна за да ти кажа, тъй като ситуацията е доста забъркана. Нека оставим за друг път! – умълча се за кратко и продължи – Извинявай, но би ли ми казал, къде си живял със семейството си?
Стефан го погледна стреснат и притеснен. Дръпна нервно от цигарата и изпусна тънка струя дим. Очите му се помрачиха, заприличаха на неспокойна нощ, в която се виждаха две далечни и изоставени звезди, обгърнати с мъглявина – подобна на цигарения дим и задиша тежко.
Разтри челото и лицето си с дясната ръка, и впери поглед в лицето на Иван. В очите му се четяха смесени чувства. Преглътна от питието и въздъхна продължително. Заклати глава бавно и с положително намерение.
- Жилището ни е на няколко преки – нагоре по Владислав Варненчик. Апартаментът е доста голям и е на третия етаж. В него живее от доста време млада руса дама. Там все още имам багаж, книги, дори и семейни снимки. Имаше моменти, когато желаех да спра момичето, но не знаех как … и какво да я питам. Това желание и намерение, ми се стори много деликатно и невъзможно. Случвало се е когато съм минавал покрай нея, в сърцето ми да бушуват странни и смесени чувства. Питал съм се „защо ли живее там и дали има нещо общо с жилището?”. Не е ли много странно всичко това? А историята и обстоятелствата около апартамента са доста сложни и забъркани. Животът като дар божи е прекрасен, но всеки сам си го забърква и си дроби, и сърба попарата, особено когато е подведен от най – близкия до себе си, за добро или зло. Всички можем да допуснем грешки, които могат да се случат фатални.
Иван слушаше думите му, които бяха като лава, която изгаряше и унищожаваше всичко по пътя си. Стефан беше безумно прав. Знаеше, че му трябва да мине доста време, за да изгасне този вулкан. Мислеше как да реагира и какво да говори. Трудно му бе да каже, а може би не беше и момента за това което знаеше по случая. И на кого да каже по напред, на него или на Наталия. За сега предпочиташе да задава коректни и безболезнени въпроси, за да анализира ситуацията. Не желаеше повече да се натрапва, за да не рови повече в душата на човека, пълна с дълбоки рани. Но му се щеше да изясни още някои неща.
- Какво се е случило? – попита Стефан със затаен дъх – Какво има?
- Нищо, … нищо ми няма! Защо питаш? – замисли се и попита неочаквано – Извинявай, но как се казва покойната ти съпруга? По каква причина е отсъствала от Варна с дъщеря ти? А нейното име?!
Стефан не очакваше подобни въпроси. Те се забиваха като пирони в сърцето му. Почувства се като закован. Очите му изглеждаха като мрачна и дъждовна нощ, пълни със страх и тъга.
Иван усети всичко това и реши да овладее положението.
- Съжалявам за безпокойството! Предполагам, как изживяваш всичко това. Искам да ти помогна да откриеш дъщеря си. Иначе не бих ти задавал подобни въпроси. Моля те, позволи ми това!? Все пак от някъде трябва да се тръгне! Ами-и-и ако дойде моментът, да се изправиш срещу нея, как би реагирал?
Стефан го гледаше като прострелян, прикован и уплашен. Като че гърлото му пресъхна и е заседнала буца в него. Дишаше бавно и тежко. Имаше усещането, че в мозъка му пълзяха рояк мравки. Глътна от питието за да дойде на себе си и въздъхна.
Телефонът на Иван наруши тишината.
- Здравей, скъпа!
- Може ли да се видим?
- Кога?
- Тази вечер! Моля те имам нужда от теб! Обичам те скъпи!
- Не мога в момента, зает съм! Бъди сигурна, че това не е повод за ревност!
Иван и Стефан поговориха около петнадесет минути.
- Имам усещането, че знаеш нещо за дъщеря ми и не смееш да кажеш.
Иван запази привидно спокойствие. Опита се да запази това което знаеше за известно време, докато дойде подходящият момент, за да разкрие истината. Тя бе като огледало, в което всеки можеше да се огледа продължително, за да види не само облика си, но и внимателно да разбере и проучи отражението на собственото си „его”, променено във времето. А дали ще се хареса…?
В края на краищата, една такава ситуация важи за всеки. Никой не може да избяга от този момент, стига да не е последния на диханието си… А тогава…?
- Да не те задържам? – рече Стефан нарушавайки мълчанието.
- Не! Не ме задържаш – отговори събеседникът му замислен.
Сетне звънна на Наталия.
- Да не те събудих? – попита той виновно.
- Не, не си. Лежа и си мисля, кое е по-важно за теб, разговора ти или аз? Може би…?
- Не говори така! От самото начало ли започваш така?
- А за какво да мисля по това време? Цяла нощ ли ще водиш разговори?! Това ли са чувствата ти към мен?
- Знаеш ли, защо ти звъннах?
- Да кажеш, че няма да дойдеш ли?!
- Не – е – е, напротив! Скоро ще бъда при теб.
- Нима! Реши ли се?
- Не ме ли искаш? Кажи ми, за да знам какво да правя!
- Сам прецени!
- Идвам!
- Слава богу!
- Как искаш да дойда? Изкъпан или не? – попита той с ехидна усмивка.
- Подиграваш ли се? За каква ме мислиш?
- Не разбираш ли от шега? Независимо от всичко, трябва да знаеш, че те обичам! В движение съм и скоро ще дойда.
- Сериозно ли … ? Реши ли се най сетне? Защо не ме попита, дали те искам? Как си позволяваш, да ме безпокоиш след полунощ?
- Добре тогава. Съжалявам за безпокойството. Имах сериозен разговор за да изясня някои неща, но явно няма да се разбираме, въпреки че се влюбих в теб. Болезнено ще ми бъде да те забравя. Може би нямам право да ти говоря така. Въпреки малкото време откакто се познаваме, имам чувството, че ти ще бъдеш жената на живота ми. Струва ми се, че ако те загубя, ще остана заклет ерген. Щом не желаеш да дойда, въпреки че ми звънна - когато можеше да спя. Колкото и да ми е болно ще изпълня желанието ти, за да не те притеснявам. Знай, че не бих те забравил никога! Чао!
- Чакай, чакай, моля те, не се прибирай! – каза тя дишайки учестено – Исках да проверя чувствата ти към мен. Като дойдеш, ще говорим!
- Ти си била голяма лудетина и хитруша! – отбеляза усмихнат Иван, като че камък бе паднал от сърцето му.
Изкараха една прекрасна вечер изпълнена с много нежност и красиви чувства.

Призори сънят му бе неспокоен, дори започна да бълнува. Наталия слушаше думите му внимателно, но и неспокойно.
Някакъв глас проговори в нея и намери подходящия момент да го събуди нежно с целувка.
- Добро утро! Хей сънчо, събуждай се! – и се усмихна.
- Добро да е! Знаеш ли, че ти си една сладка лудетина, която плени сърцето ми? Обичам те!
- Аз също, скъпи! Дори повече от теб! Преди да те събудя бълнуваше и това което каза, ми направи голямо впечатление. Мисля, че сега не е момента да те питам. Дори спомена и за мен.
- Шегуваш ли се?! – попита учуден той.
- Не, сериозно говоря! Предлагам, да се изкъпем, закусим и ще говорим!
- Скъпа…, колко стана часа? – попита Иван, разтривайки челото и слепоочията си с цел да се разсъни.
- Часът е девет – отговори тя, поглеждайки часовника, който бе на нощното шкафче.
- Благодаря! Ще се обадя в офиса на колегата, който ме замества когато отсъствам. Освен това от две години не съм ползвал отпуск.
- Ще се радвам да я ползваш! Да се съчетае с моята и да прекараме красиви, и щастливи дни.
Той се усмихна и се замисли. Наистина беше време да разкрие действителните факти на Наталия и после на баща й. Нямаше смисъл да протака повече.
След като Наталия се изкъпа, Иван свърши същото. По характер не обичаше да излива душата си пред когото и да било, и за проблемите които го притискат. В случая нещата бяха съвсем други. Виждаше в Наталия нежността, любовта, интелигентността, порива на вятъра, бурята в морето, утрото което ражда деня; и всичко прекрасно което допълваше, и оформяше другата половина на сърцето му. Душите им се преплитаха, прегръщаха и целуваха. Сърцата пулсираха в хармония и се сливаха. Мислите му работеха бързо и се гонеха на приливи. Очите му – два черни въглена, бяха подпалени наново от жаркия пламък на любовта, която никога нямаше да изгасне.
Той влезе в кухнята с приятна усмивка.
Наталия се обърна към него, свали престилката с която шеташе, преметна я на близкия стол, приближи се към любимия; прегърна го и се целунаха продължително.
- Как искам всеки ден да сме заедно, дори и нощите, да си помагаме, да споделяме всичко което ни вълнува и обичаме! Искам да знаеш, че мразя измамата и лъжата! Както мога силно да обичам, така и мразя! Имам причини за това…
- Аз съм на същото мнение! Затова трябва да знаем всичко един за друг, за да се опознаем напълно! Желателно е да нямаме скрити помисли. Извинявай, но ще изляза на терасата да изпуша една цигара – каза той с усмивка – Разрешаваш ли?
- Защо на терасата?
- Не ми е удобно вътре.
- Сядай, ще ти правя компания! – предложи тя, като притисна раменете му – Няма за какво да се притесняваш! Аз също понякога паля по някоя друга цигара с кафе, или когато съм на банкет. Обичам да се веселя и танцувам. Освен това съм много добра танцьорка. Минала съм през тази школа.
- Браво! Кои са любимите ти танци? – попита Иван с усмивка.
- Българските, латиноамерински, гръцки и други.
- Я – я – я гледай каква танцьорка си имам! Радвам се! Предполагам, че имаш и други скрити заложби!? – беше приятно изненадан.
- Предполага се! – отговори тя с усмивка – Предлагам да закусим, а след това ще решим какво ще правим!
- Дадено! Но първо искам една целувка!
След закуската Наталия сипа кафе и натурален сок. Иван подразбра, че донякъде се допълваха и по вкусови качества. По подредбата и хигиената си личеше, качеството й като домакиня. Обади се на колегата си да го замести, докато е в отпуск. Запали цигара, погледна сериозно, но и с любов красивите й очи. В душата му пърхаха възможно най – нежните чувства, които можеше да изпитва. Хвана ръката й и се усмихна.
Тя усети всичко това и отговори по същия начин. Беше решен да каже всичко за баща й по най – деликатния начин. Притесняваше се да не загуби любовта, а освен това каква ли щеше да бъде реакцията й спрямо баща си, като се имаше пред вид, че от малка не го е виждала? Срещата сигурно щеше да бъде болезнена и за двамата. А за братята й…?
- Натали, имаш ли снимки на родителите си и ако е възможно да ги видя?
- Може! Защо питаш? А-а-а… и между другото, снощи преди да дойдеш ми подметна нещо! Спомняш ли си?
- Беше ми разказала за тях. Затова питам… Сещам се, какво ти казах снощи!
- Извинявай, че те прекъсвам, но нека отидем в хола! Ще долея кафе и сок! – предложи Наталия.
Влязоха в хола, който беше обзаведен в доста изискан стил. В ъгъла, откъм остъклената част имаше кактус и непосредствено до него, на красиви стойки бяха поставени вази с цветя. Библиотеката бе доста голяма и претъпкана с книги. На подходящо място беше инсталирано пиано, а непосредствено до него и китара.
- Я виж…, какво има тук?! – възкликна Иван изненадан и възхитен.

Освен професията, музиката живееше в него, действаше като животворна и притегателна сила, наред с рисуването и дизайна. Той инстинктивно седна до пианото и засвири „Лунната соната”. Музиката се лееше във въздуха, вливаше се и затопляше сърцата на двамата. Наталия застана до него и го прегърна през рамо.
- Разкошен си! С една дума съм възхитена!
Иван грабна китарата, провери дали е настроена и изпълни едно парче на „Куинс”. След кратко мълчание, през което той я гледаше в очите и изпълни за финал песента от филма „Осъдени души”.
Наталия седна на коляното му, прегърна го и помилва по челото, и лицето. След това положи глава на рамото му. Така постояха известно време. Иван беше я обхванал през кръста.
- Знаеш ли, че кафето изстина? – каза той с лека усмивка.
- Сега ще го стопля.
Малко след това, седнали един срещу друг, пиеха кафе и натурален сок.
- Ако искаш да запалиш цигара, не се притеснявай! – подкани го тя и сложи пепелник на ниската маса. – Дори и аз ще ти прави компания!
Тя взе не много голям албум и го поднесе на Иван. Той се загледа в картините на отсрещната стена за известно време, а на лицето му се появи привлекателна и одобрителна усмивка.
- Картините са прекрасни! Кой е художника? – попита възхитен.
- Моя милост! – отговори кратко тя с особена усмивка.
- Имаш голяма дарба! – отговори усмихнат.
Наталия го гледаше притеснена. В нея живееха смесени чувства…
- Знаеш ли,…струва ми се, че има нещо което те притеснява и вълнува, и търсиш подходящия момент да ми кажеш?! Казвай това което знаеш, за да ти олекне! – промени темата Наталия.
Иван не очакваше тази промяна в разговора. Нормално беше да се случи.
- Имаш право! Трябва да се абстрахирам от притесненията в мен!
- За какво говориш?! Свързано ли е мен?!
Колкото и да се опитваше да запази спокойствие, вълнението му се усещаше.
- Така е! Мм-м-м – реагира той, гледайки я в очите, кръстосал крак върху крак, сключил ръцете в юмрук върху коляното и след продължителна тежка въздишка продължи.
– А-а-а - м - м…, първо притеснението ми е в това, да не загубя любовта ни!
- Какъв е проблемът? Защо мислиш, че ще загубим съществуващата ни близост? Бъди сигурен, че няма да се случи!
- Обещаваш ли?
- Обещавам! – отговори тя, като го гледаше нежно – Вярвай ми! Моля те, не ме дръж в неведение и напрежение?!
- Добре-е-е! – каза той, запазил позата, която беше заел – Как би реагирала…, ако разбереш,… че баща ти е жив и се изправи срещу теб?
Тя изтръпна от неочаквания въпрос. Като, че ток мина през нея. Усети пареща болка в гърдите. Очите й се разшириха. В този си вид изглеждаха още по – красиви. Задиша учестено. Глътна от безалкохолното и запали нервно цигара.
- О-о-о, Господи! Какво говориш?!… Сигурен ли си?… Нима е възможно?!
Той мълчеше, гледайки я в очите, подреди мислите си и продължи:
- Хм-м-м!… Как да ти кажа?… Възможно е! Моля те, отговори ми на въпроса? Предполагам, че си мислела за него?! Би трябвало да таиш някакви чувства?! Искам да знаеш, че познавам баща ти!
- Познаваш баща ми?! Ти-и-и, … сериозно ли говориш?
Иван отключи ръце и смени позата. Разтри челото и слепоочията, отпи от сока и запали цигара. Хвана ръката на Наталия, целуна я и я погали по косата.
- Прости ми скъпа! Моля те! Вярно е. Дори сме в много добри отношения. Запознанството ми с него стана случайно. Разказа ми съдбата си, която напълно съответства с историята която чух от теб. Това е което исках да ти кажа…!
- Миличък, това не трябва да те безпокои! – гледаше го с широко отворени очи - Чувствата ми към теб, няма да се променят! – отговори тя, като го прегърна и целуна – Знам, че все още няма обяд, но предлагам да глътнем по една малка водка за отпускане!
Тя стана без да чака отговор, сложи две чаши на масата и наля водка „Търговище”. Сипа и натурален сок.
- Наздраве, скъпи!
- Наздраве!
Мълчаха. Държаха си ръцете, като че се сливаха един друг.
- Може би чакаш реакцията ми…? Въпреки, че от малка не съм го виждала, нямам моралното право да имам лоши чувства към него. По скоро бих имала неприязън към вторите си родители, ако са знаели някаква истина и са криели от мен. За покойната ми майка, нищо не мога да кажа! Предполагам, че с течение на времето от баща си бих могла да разбера каква е истината, колкото и да е болезнена.
- Натали, нека да разведрим атмосферата! – предложи Иван с приветлива усмивка – Чувствам се прекрасно с теб и изпитвам желанието да усетя дъха ти, аромата на нежната ти кожа и …
Разговаряха доста време на различни теми.
Само времето можеше да покаже, какво ги очаква по нататък.

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков

петък, 2 април 2010 г.

Баланс

Пристъпвам бавно.
Ослушвам се...
Оглеждам се,
за да премина.
Очите ми търсят твоите.
Ще пребродя света,
за да те докосна.

Безусловно

Ще се върна при теб
и след конския тръс,
потънал в прах и лепнеща пот
ще клекна пред теб,
да те пожелая
безусловно...